Йорген Бреке - Където злото властва

Под леглото няма никакви чудовища.

Той се опитваше да диша равномерно и да е много, много тих. Всеки един звук можеше да го издаде. Ако не вдигаше шум, лошият чичко нямаше да го намери, щеше да се обърне и да си тръгне. И всичко щеше да бъде наред? Но дошлият щеше да вземе майка му със себе си.

Момчето бе видяло само една ръка. Ръкавът бе от същия груб плат, от който бе и бащиният му гащеризон. Баща му го обличаше, когато поправяше спортното колело или майстореше нещо.

Космическият кораб, който момчето бе сглобявало почти цяла седмица, се бе счупил и детайлите му се търкаляха по пода. Някои от тях лежаха под леглото, съвсем близо до скривалището му. Тичайки през спалнята, то бе бутнало кораба от масата. Масата му бе зелена и пластмасова. Бяха я купили с баща му от „Икеа”. Момчето се страхуваше, че психарят долу е чул шума, с който частите „Лего” се бяха изсипали на пода. Играчката Люк Скайуокър, за която бе мечтало толкова дълго и която родителите му бяха подарили наскоро, за рождения му ден, се търкаляше току до носа му и пулеше черните си празни очи.

Всичко, което бе видял, бе ръката и лоста, който бе ударил майка му по главата, зад дясното ухо. Главата на майка му бе отскочила назад като на парцалена кукла. Шията й бе толкова тънка и бяла. Кръглите капки кръв сякаш бяха увиснали във въздуха. Майка му се бе стоварила беззвучно на пода, а на него му се бе наложило да направи крачка назад, за да не го затисне. А на вратата бе застанал тъмен силует. Не бе имал смелостта да го разгледа по-добре. Дори не знаеше дали бе чичко, или лелка. Дошлият обаче със сигурност искаше да им навреди. За един миг - не по-дълъг от вдишване - той бе изпитал желанието да защити майка си. А след това човекът бе влязъл в дома им и момчето бе видяло отново лоста. По него бе имало кръв. Кръвта на майка му. То се бе обърнало и бе побягнало.

„Трябва да дишам тихо - мислеше си момчето, - безшумно.”

Чуваше стъпки по стълбището. Тежки стъпки, като на баща му. А може би това бе той? Може би се бе прибрал вкъщи точно навреме, за да ги спаси? Най-горе стъпките замряха. Той се стараеше да не диша. Вече усещаше болка в гърдите. Стъпките се чуха отново. Сега се приближаваха към него.

Два крака на пода. По пътя към леглото те настъпват останките на кораба и сега детайлите му са съвсем счупени.

Под леглото няма никакви чудовища. Чудовището стоеше до леглото. То бавно, много бавно приклекна. Момчето чу непознато дишане. След това - глас:

- Аз съм навсякъде.

Една ръка го хвана за косата и го повлече по пода. Момчето вече нямаше желание да крещи. В главата му имаше само една мисъл: „Сега ще отида при мама”.

Просещият монах не бе чувал нищо добро за град Берген и още по-малко за Норвегия, родната си страна, която почти не помнеше. Край на лошото време и нещастията, казваха за нея. Рядко град би се издигнал толкова далече на север. В сравнение с другите тукашни селища Берген все пак бе голям град и след като бръснарят бе решил да се установи именно тук, значи бе намерил в местните момчета онова, което бе търсел.

Корабът, на който монахът плаваше от самия Росток, бе един от онези, които преди бяха служили на хората на Ханзата [2] Ханза - търговски и политически съюз на севернонемските градове през 14. - 16. в. Б. пр. . Тук, в северните ширини, ханзейските кораби бяха все още на вода. В морето бяха добри, но все пак не можеха да си съперничат с английските и холандските търговски съдове. Корабът превозваше брашно, сол и бурета с бира, около които през цялото време на плаването екипажът постоянно се въртеше. По време на шумния запой на предната палуба през последния ден един от моряците бе паднал зад борда и бе потънал. Настроението на всички веднага се развали, защото удавникът бе само на четиринадесет зими и на кораба всички го обичаха. Просещият монах така и не бе разбрал за какво. Него самия нещастният случай бе поразвеселил, защото потъналият момък през цялото плаване бе викал нощем, не давайки на монаха да затвори очи. Благодарение на силното вълнение сега щеше да пристигне в Берген отпочинал. На всекиго своето. Морякът затова бе моряк - за да живее разгулно и кратко. Едва ли някой щеше да тъжи сериозно за потъналото пале.