Дилия Оуенс: Където пеят раците

Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици — сякаш несъздадени за полет — неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски.

А след това в мочурището тук-таме пропълзява истинското тресавище с хлътнали блатца, закътани в натегнали от лепкава влага гори. Водата в тресавището е неподвижна и тъмна — погълнала светлината с калното си гърло. Дори и нощните твари се промъкват денем в този полуздрач. Звуци, разбира се, има, но в сравнение с мочурището тресавището е тихо, защото разлагането се извършва на клетъчно ниво. Животът гние и смърди, и се изронва обратно на изгнили трици — мъчителен порив на смъртта, зачеваща живот.

Сутринта на трийсети октомври 1968 година тялото на Чейс Андрюс лежеше в тресавището, което, както си му е редът, щеше безмълвно да го погълне. Да го скрие завинаги. Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях. Но онази сутрин две момчета от градчето бяха подкарали велосипедите си към пожарникарската кула и докато се катереха, забелязаха от третата площадка джинсовото му яке.

Утрото пламтеше толкова по августовски горещо, че влажният дъх на мочурището бе окичил дъбовете и боровете с мъгла. Участъците, обраснали с палми джуджета, бяха необичайно тихи, с изключение на бавното пляскане на крилете на чаплите, които излитаха от лагуната. И тогава Кая, която по онова време бе шестгодишна, чу как шумно се затръшна замрежената врата на верандата. Както стоеше върху една табуретка, тя спря да остъргва остатъците от кашата от царевичен булгур по тенджерата и я натопи в мивката с поизветрял препарат. Вече не чуваше никакъв звук освен собственото си дишане. Кой беше напуснал къщурката? Не можеше да е Мама. Тя никога не хлопваше вратата.

Но когато Кая изтича на верандата, видя майка си, облечена с дълга кафява пола с цепки, които се отваряха на глезените, докато тя крачеше с обувките си на високи токчета по песъчливата пътека. Обувките с тъпи върхове бяха имитация на крокодилска кожа. Единствените ѝ официални. На Кая ѝ се дощя да я извика силно, но знаеше, че не бива да буди Татко, затова отвори вратата и застана на паянтовите стъпала от тухли и дъски. Оттам видя и синият пътнически куфар, който носеше Мама. Обикновено с увереността на кутре, Кая знаеше, че майка ѝ ще се прибере с месо, увито в промазана кафява хартия, или с пиле с провиснала глава. Но никога досега не бе ходила за това с крокодилските си обувки и никога не взимаше куфар.

Мама винаги се обръщаше да погледне назад оттам, където свършваше пътеката, вдигаше високо ръка и размахваше бяла длан, преди да поеме по пътя, който лъкатушеше през лонгозните гори, обраслите с тръстика лагуни и може би — ако позволяваше приливът — най-сетне стигаше до града. Но днес тя продължи напред, без да се обърне, като залиташе по коловозите. Високата ѝ фигура ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между дърветата, докато сред листата остана да проблясва само белият ѝ шал. Кая бързо изтича до мястото, откъдето се виждаше пътят. Сигурно Мама щеше да ѝ махне оттам, но когато стигна, успя да зърне за миг само синия куфар — какъв неподходящ за гората цвят, — преди той да изчезне от погледа ѝ. Като гъста черна кал някаква тежест притисна гърдите на момиченцето, когато то се върна да чака на стъпалата.

Кая беше най-малкото от петте деца — останалите бяха много по-големи от нея, макар че по-късно не можеше да си спомни кой на колко години беше. Живееха с Мама и Татко, натъпкани натясно като в заешка дупка в грубо скована паянтова къщурка, чиято оградена веранда се блещеше изпод дъбовете.

Джоди — най-близкият ѝ по възраст брат, който въпреки това беше седем години по-голям от Кая, излезе от къщата и застана зад нея. Той имаше тъмни очи и черни коси като нейните, учеше я коя птица как пее, как се казват звездите и как да управлява лодка през обрасналите с жилава острица участъци вода.