Пейо Яворов - На нивата

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола…
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий —
и пак поглеж:
Дий…
Дий, воле, дий!

С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно…
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий —
И пак поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!

До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява…
Какво ще бъде? — недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси — тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!“ — тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!

………………
Така си мреш,
така сме ний,
така — поглеж!
Дий…
Дий, краста, дий!