Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината… И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии — сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време — аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?

Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън…

Уви, моите хайдушки копнения !

Известно е разцеплението в средата на македонските дейци, дележа им на „вътрешни“ или „централисти“ и „външни“ или „върховисти“. Междуособицата бе твърде стара, но тя избухна в опасна форма едва през лятото на 1901 година. А в началото на зимата враждебните страни бяха накървавили вече и ножовете си.

Минутата беше критическа за вътрешната организация. Макар твърде повръхно запознат с работите в Турско, аз бях определил съчувствието си. Горещата кръв на годините ми не разплиташе възелите: тя ги сечеше… Аз побързах да хвърля няколко броя от в. „Дело“ върху главите на „външните“ — и се умислих…

Всяка борба има своите театрални ефекти — и своето очарование; но това е за външния свят, който стои далеч от задкулисните мизерии. Още, всяка борба има своя отровен хашиш, своето умопомрачително пиянство; с редки изключения, това е вече за хората, които са успели да турят на карта амбицията си с целокупното и човешко естество. Аз бях новак борец, слязъл от облаците, и се прегънах под жестоката действителност.

Обаче никой не можеше да затвори пред мене вратите на Македония, дето бих разрешил съмненията си. То се знае, има известен риск — но кой ще избегне неизбежного? Тъкмо по това време се приготовляваше чета за Турско, в посока най-благоприятна при намеренията ми. И една февруарска заран, 1902 г, аз напуснах София.

Третята вечер, в една широка кюстендилска изба, при мъждивата светлина на газова лампа, ние вече престягаме цървули и подбираме оръжие, петнайсетина души — и толкова изпращачи около нас. Казват се най-сетне плоски напътствия и закачки, отварят се вратата като уста на тъмната нощ — и ето ни в път, за кого дълъг, за кого съвсем кратък. А след час време заобикаляне из трънаци и мочури, за да избегнем човешко око, ние поемаме черните гористи висини на Осоговската планина.

През голите клони на безмълвни буки се мръщят небеса, застлани от погнали се дъждовни облаци. Тихо — и спрем ли за минута, едва се долавя тъжния ропот на оковани в лед потоци! От време на време се чуе глух стон, далечно ехо от унилото виене на вълка. Аз едва разпознавам другарите си, привидения залутани в нощта. Някакъв Ташо, македонец, комуто е дотегнало да гази софийската кал и да продава вестници. Някакъв Радой, мизиец, бивш каквото можете и не можете да си представите, ударил вредом о камък. И при синове на отвъд или отсамрилската бащиния, игра на всевъзможни ветрища.

Заваля дъжд, сгъстиха се тъмнини като в рог, подеха стенание усоите, сякаш погребална песен за света. — Ние падаме и ставаме, измокрени до кости, без да се виждаме един друг. Аз изгубвам единия си цървул, вървя бос и кърви обливат ногата ми. Най-сетне прекапваме от усилие и почиваме на всеки стотина крачки. А сложим ли се — в тиня, камънаци и дето попадне — веднага ме унася мъчителен полусън…