Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Вън едва се здрачаваше, но полумрака в стаята бърже гъстееше наоколо ни, като че любопитен да чуе всяка дума, казана между нас. Ту бавно, ту поривисто, устремила поглед над челото ми, сякаш загледана подир своята мечта, девойката продължаваше да шепне:

— Аз мисля, че те обичам, защото тряба да вървиш. Защото тряба да умреш…

Неспособен да проумявам, аз чувствувах само невероятния смисъл на тия думи и тънех в упоителна сладка горчивина.

Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад — и Витоша, чиято по-голяма част се виждаше от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб-на векове и поколения. А по склона и се виеше лек облак с очертанията на коленичила човешка фигура, която навежда глава да припадне на земята. И неравното дихане на унесената девойка гореше лицето ми.

— Ще легнеш, дето никой не те е обичал и дето никой те не знае. Ще лежиш, дето никой няма да те спомни…

Цял блаженство и страдание, аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина.

Изведнъж в съседната улица засвири музика: там изнасяха необикновено закъснял мъртвец. Потресна беше погребалната мелодия в спокойствието на вечерния час. В нея се чуеше и дивия писък на ужаса пред смъртта, и горкия стон на отчаянието подир съкрушените надежди. И още — някакъв безумен протест и някаква безцелна молитва, изтръгнати едновременно из дълбочините на човешката душа.

Изненадани и смутени на мигновение, ние се притиснахме стремително един към друг. После, стори ми се, че и двама се разтопихме и сляхме в една единствена сълза, която се изпари в обгърналата ни тъмнина. Стори ми се, че и двама се превърнахме на едно единствено ридание, което звучеше, без да наруши гробната тишина около нас.

А в това време музиката завършваше с гъстия хохот на барабана — сух демонически хохот, сякаш вън от света и над света…

Подир три дни, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали — ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени сред кръвнина харамии, бивши съдии и забегнали от полковете си офицери — и всичко нужно за някоя игра „на държава“. Пет-шестима души в групата се тъкмяхме за върховно началство на тъй наречения „четвърти революционен окръг“, който обземаше северната половина на Солунския вилает.

Лятото представя сравнително по-големи удобства за пазене границата — и ние, да заобиколим от по-далеко турската стража, поехме най-мъчнодостъпния граничен върх. Разнебитени от умора, на пладне слънцето ни грееше вече сред неразтопените още снегове. И далеко зад нас, през главите на по-ниски върхове, се откриваше равнината, чиито пътища бяхме напуснали. Но в друга посока летяха моите мечти — и буден сънувах:

…Ранен в гърдите, аз лежа под шарената сянка на млади буки. Кръв ме облива, болки ме пронизват — и коленичили другари полагат усилие да облекчат страданията ми. Те виждат, че труда им е напразно, а врага е близо, защо губят време! Другари, оставете ме, и сам ще умра.

— Пазете се! — креснаха няколко гласа изведнъж; сепнат, аз обърнах глава и погледнах в пропастта, останала зад мене. Един преносвач, селянин из Неврокопско, беше полетял надолу — и след малко се виждаше само някаква черна дрипа, която правеше невероятни скокове по снежната отвесна стена. Най-после той се изгуби, където стенеше планинската река, забъхтана в камънаците.

С глъчка и окайване на падналия ние продължаваме да криволичим нагоре — и пътя ни върху замръзналите снегове става по-чист, но и по-труден. Съвсем обикновени могили изглеждаха вече зад нас цяла тълпа върхове, прошарени с мрежа пътеки от хората, които са дирили топливо по студените им висоти. И докато другари намираха време да се заглеждат на-татък бог знае на какво удивени, аз вървях с наведена глава, забравил целия свят.

…От изгубването на много кръв ме обзема дремотна слабост и едва мъждей у мене съзнание, че края ми ще настъпи со заник слънце. Предвечерния зефир въздъхва сред гората и погалва лицето ми, а приятно топъл слънчев лъч ме целува крадешком през разлюлените листи по челото. И мигновено създадена илюзия ме тласва към отчаяно усилие да разтворя приг-ръдки. Но последна струя кръв нахлува в гърлото ми — и дохожда последната минута, най-страшна от страшните, за да се успокоя навеки…

— Помогнете! — чувам аз отново ненадеен вик току зад гърба си, направям инстинктивно няколко бързи стъпки напред и като се опомням, поглеждам надире. Бай Наумов, софийски публицист, родом из Турско, беше полазил върху един заледен подплес. Оставил жена и деца, той идеше с нас да отбие отечествен дълг — и сега висеше над ужасен в дълбините си улей, окачен с поледени кремъчни ръбове. Но тойизлезе по-честит от неврокопчанина.