Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Ние посочихме на бежанците пътя към Самоков и потеглихме нагоре към границата.

Спокойно в своите необятни ширини и загадъчно в своята ясна бездънност се разстилаше небето на краткия зимен ден. Тълпата бели върхове дигат чела един през други, сякаш да надзърнат по-харно в това небе и да узнаят потулените в него тайни. Но ето ги зару-менели от суетно усилие при последните лъчи на слънцето, което разтяга карикатурните ни сенки. А ние, шепа хора, пръснати като мухи по снега, кретаме подир своята амбиция или детински чиста любов, подир своята ветреност или животински дива омраза — или вълчешки изгладнял стомах.

И все пак един идеал, породен в недрата на обществения живот, зрее в зависимост от неговите нужди и събира отделните ни старания, независимо от нашите интимни мисли и чувства, желания и побуждения — идеал, който тегне като огромна скала върху плещите на цял народ и който ще стане жива действителност — да роди нови идеали, за нови обръщения.

Ние достигнахме върха и пред очите ни се откри широката разложка котловина, триъгълник накъдрен с хиляди малки възвишения. Преградена югозападно от настръхналия насреща ни Пирин, източно — от бледния при западното сияние Доспат, и под нас — от величава Рила, тя ми напомняше море, замръзнало в минута на вълнение. А рядката вечерна мъгла, отразила и черния пирински масив, и белите рилски гърди, покриваше цялата картина с паяжината на тъмнопрозрачно було. Аз посочих на Делчева, изправен до мене: „Виж, Македония ни посреща в траур!“

И дълго ние се заглеждахме нататък, всеки унесен в своите мисли. Аз бях спокоен и дори весел, с усеща-нията на човек, спечелил някакъв съдбоносен облог… Делчев стоеше нервен и мрачен, с вида на човек, застанал пред смъртния одър на мило същество.

Другарите оряха вече снега надоле към празната „семковска“ казарма, в която щяхме да замествамепрез нощта турския аскер. „До виждане!“ — извиках аз към България и свалих шапка. „Няма да я видя!“ — махна ръка Делчев, без да се обърне… Но слизайки подир отминалите другари, никой не мислеше, че случая ще направи да наричам случайното едва ли не предчувствуване на предопределеното.

Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина броеве от хектографиран „вестник“, който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изхвръкнал со шестима другари из кръстосания осемчасов огън на паплач аскер и башибозук. И носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати. Делчев почиваше вече в земята.

Когато пристигнах в България, смущение обземаше всички тукашни кръгове. И това бе много естествено, щом целия македонски по-буден свят — свещеници, учители и пр. — изпълняше турските зандани.

Населението, лишено от „легалните“ си ръководители, обръщаше вече поглед единствено към „нелегалните“ подпалвачи. Аз реших, че три-четири дни почивка на свободна българска земя ми е предостатъчна. Всяка работа има хубави минути на пълно опиянение, през които човек се обръща на обикновен автомат, поставен в движение от чужда ръка…

Ето и последния час на моя последен ден в София: мирна вечер след внезапен летен дъжд. Слънцето се показа над Люлин, да се усмихне на земята и да обещае златно утро. Бистри капки лъщяха по свежата зеленина, като сълзи на девойка подир хубав блян — сълзи без причина, каквито само младостта пролива. И лъхът на топлия ветрец ги брулеше и сушеше, как-то страстния шепот на любим мъж изтрива следите от потайната скръб на влюбена жена.

Аз вървя из улиците, кой знае накъде запътен, и се мъча да заглуша с мисъл за тръгването си парливоточувство, което ме обзема. А гърдите жадно поемат наситения с изпаренията на цветята въздух и сърцето гори в едно колкого приятно, толкова и мъчително копнение.

Съвсем ненадейно женски глас ме повиква на име — и когато подигнах глава, почти с учудване видях, че съм току пред позната къща. На прозореца стоеше облакътена девойка, с която се бях отнасял дотогава само като с подраснало симпатично и хубаво момиче. Притиснала с ръка над челото си непокорни къдрици от буйни руси коси, тя съобщаваше задъхано, че е сама.

При последната дума, казана с трепет в гласа, девойката пребледня като платно и все тъй бърже пламна като божур. Но когато аз още стоях на тротоара в двоумение, тя ме изгледа сякаш изненадана от нещо. Стори ми се, че небесносините и очи, в които видях мимолетен укор, потъмняха от вътрешна мъка. — В къщи подир минута аз я чувствувах в прегръдките си тъй, както се чувствува най-близко същество, търсено от години — и случайно познато сред навали-цата. А тя се притискаше трепетна на гърдите ми и шепнеше своята детски наивна и припадъчно смела изповед.