Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Аз тръгнах сам по улицата нагоре, без да зная къде отивам. При един завой бяха струпани голям куп дърва и върху тях се изкачваше три-четиригодишно дете. Едната нога на детето пропадна между дървата и то поиска да стъпи по-здраво с другата, но късовете под нея се разместиха и събориха. Увиснало върху купа с грозно извита нога, детето нададе остър писък и веднага изгуби съзнание. Аз бях редом с него и като направих стъпка настрана, отминах нататък.

Около два часа обикалях аз в лятната жега по улиците и главата ми тежеше вече като наляна с олово. Нозете ми сякаш потъваха в камъните на пътя и сам каменеех. Само ехото на притъпеното чувство се обаждаше в гърдите ми: ако всичко това беше един сън!…

Когато се озовах най-после към пипинерата, светкавици режеха облаците над града. Аз влязох в трамвая при Орловия мост. На предната платформа един поп и един офицер завършваха някакъв шеговит разговор. В компания с ватмана и кондуктора, те се кикотеха от все сърце: „Не, приятелю, не, всяко нещо е от бога“. — „Не, отче, не, бог нехае в земните работи.“ Аз минах помежду им и като прекосих вагона, излязох на втората платформа. Там стоеше блед и мършав човек в зимно палто сред лято. С дълбоката съсредоточеност на философ и с безмисленото изражение на идиоттой разглеждаше някакво червейче, което държеше върху дланта си.

Да бъда сам, аз възвих надире в празния вагон. Ехото на изстинало чувство вече замираше в гърдите ми: не е ли това един сън.

И то беше сън. Тебе, която чакам, теб виждах аз в оная, която си отиваше…

Гръмотевици заглушаваха шума на трамвая, едри капки дъжд биеха дебелите стъкла на вагона, небето плачеше над земята.

Аз ще разкажа забавителното начало на моята „хероическа“ кариера, като спра на тоя весел и тъжен за спомняне 10 февруари 1902 година.

Ние сме минали границата едва преди 3–4 дни и пътуваме навътре. Тая нощ на съмване пристигнахме в село Гърлено (Кочанско) — 13 души, — фатално число. Една къща върху гол рът, заедно с една плевня и кочина, съставяваше отделна селска „махла“, половин или цял час далеко от други „махли“. Вече е след пладне. Ние сме се наспали и шумим всички наедно сред дима на огъня и цигарите. Един се кърпи, втори поправя цървулите, трети чисти пушка, четвърти пуща шеги или тананика някоя песен. Изведнъж в етаята се втурна другаря ни Григор Попов, разградчанин, с разпасан пояс, прехвърлен на шия.

— Кавалерия, турска кавалерия!

Силно изненадани, ние се натъкмихме за половин минута. Втурна се и една баба, хазяйката:

— Боже, изгорехме! Боже, турците, боже!…

Ние се изсипахме навън и заехме пълзешком позиции на 20–30 крачки от къщата, зад разпилените по ръта едри каменни блокове, сякаш нарочно приготвени за нас. На изток и север се откриваше широка равнина, от която ни делеше малка, но пропастно вдълбана река. На запад и юг се възправяха голи и ле-систи висоти. Из тяхната гънка се появи „неприятеля“, преди още да се настаним зад камънаците. Те бяха деветима суварии арнаути, които навързаха конете си зад къщата и влязоха там, дето се бяхме разполагали преди две минути. В очакване да бъдем нападнати, ние пълзим — един насам, друг нататък — по съседните позиции и споделяме впечатления, недоумения и предположения. Ето при мене Васил Попов, старозагорчанин, 24–25 годишен момък, бивш учител из македонските села, който ще се отдели в Малешевско с част от момчетата като районен войвода и агитатор. Аз поглеждам часовника си.

— Колко е? — пита той.

— 2 и 40.

— Мм — рано. Ако се заловим, ще имат време да повикат аскер.

Но друго мисля аз:

— Васка!

— Що?

— Ако ме убият, виж какво ще те помоля — ако ме убият… аз не искам часовника ми да падне в турски ръце! Още повече, че не е мой, а ми е даден да си служа временно… Знаеш ли, тоя часовник бил купен през 1880 година за 84 лева!

— Брей! Чакай да го видя!

— Чужд е, а пък не се досетих да го повърна. Така че, като ме убият, ето на, ще го намериш тук, отвътре в антерията. Когато идеш в България, ще го върнеш…

— Ами кому?

— Аз казвам адреса.

— Ще забравя! — отвръща Васил с най-голяма сериозност.

— Дай тефтерчето.

Бедния Васил! Той не знаеше в тоя комичен момент, че нявга аз ще се смея горчиво, защото ще се смея сам. Подир една година ние пак се лутахме из Македония — аз отсам, а той отвъд Вардара. Една пролетна нощ, пак така с другари, Васил бива изненадан от турци в битолското село Баница. Неприятелския залп го посреща на излазяне от къщната врата и той пада пронизан от няколко куршума…