Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Събитието се извършва в един източнокрайдунавски град през лятото на 1908 г.

САВА ПОПОВИЧ, земевладелец

БИСТРА, негова жена

ДАНАИЛ, техен син

ОЛГА, тяхна възпитаница

ПОЛКОВНИК ВИТАНОВ

Салон в къщата на Сава Попович с изящно проста наредба. Надвечер.

Сава Попович и полковник Витанов разговарят при една маса. Бистра, на друга страна, плете нещо — страдно внимателна към разговора на мъжете.

Витанов.Н-да-а. Точно вчера все ето было! Толкова години…

Попович.Нашият Данаил е живата мярка за това време.

Витанов.То беше под стария дъб, в градината на чифлика. Там ме посрещна ти. Помниш ли: беше толкоз тъмно, че не можехме да се здрависаме.

Попович.Наистина, двайсет и три години…

Витанов.Не, една по-малко.

Попович.Че Данаил е на двайсет и една!

Витанов.Вот, ти обърна моята история наопаки. Аз не съм гонил Батенберга, а се бунтувах против регентството…

Попович.Тъй, тъй, тъй. Февруарският бунт през осемдесет и седма. Данаил се роди в края на ноември същата година.

Витанов.Аз се радавм, че министерството изпрати мене за тая ревизия в тукашния гарнизон. Когато вие предпочитате Букурещ и не стъпвате в София!

Попович.Е, да, видяхме се най-сетне. Па нели си тук и утре ще видиш Данаила… Бистра, портрета отзарана беше тук, а сега — изчезнал.

Бистра.Той трябва да е в моята стая.

Попович.А! Витанов! С какъв тон беше казано това! Да речеш, че ревнуваме сина и нарочно сме скрили портрета му.

Витанов.Много съм любопитен да го видя.

Бистра отива за портрета с очевидна нервозност.

Попович.Майка… Закъсняването на парахода я безпокои. Всъщност — тревогата я обхвана ненадейно тази вечер.

Витанов.Н-да, майка… Данаил — колко години вече той е в Париж?

Попович.Четири. Още една и свършва.

Витанов.Адвокат ли ще става?

Попович.Адвокат? Ба! Не бих се радвал.

Витанов.Тогаз!

Попович.Разбира се, ще го оставя сам да избира, както сам избра и науката си. Той почна с история и продължи с правото.

Витанов.Навярно бълнува нещо?

Попович.Той ми писа още преди две години, па немалко охота за спор показа и миналото лято, когато беше тук. (Весело.) „Ти, татко, си един своеобразен хуманитарист — така ми писа, — но ако беше в Париж, щеше да бъдеш голям социалист.“

Витанов.Попович, не зная дали упътваш младия човек с достатъчно строгост.

Попович.Всичко е тъкмо по възрастта му. Той няма никакви изключителни дарби, но аз не се безпокоя: не дарбите са за гордост, а онова, което човек прави сам от себе си. Моето момче е много, много умно. Ще видиш: от него ще излезе един хубав човек.

Витанов.Какъв например?

Попович.Какъвто се намери той сам в душата си. Догодина, като завърши образованието си, ще го пратя да поговори со себе си под стария дъб.

Витанов.В чифлика?

Попович.Разбира се, там. Като мене някога. Дори еднакво придружен.

Витанов.Придружен от кого?

Попович.От оная пеперудка, която преди малко ти хареса толкова много: Олга.

Витанов.Ще го жениш ли?!

Попович.Аз нямам нищо против, защото те се обичат.

Витанов.Толкова млад!

Попович.И толкова по-добре. Човек се ражда не за свое удоволствие, а за нещо по-високо. Ние разбираме себе си, когато получим благословията на природата. И в тоя смисъл аз казах, че Данаил ще отиде да поговори со себе си…

Витанов.Но аз не разбрах, какво прави тук…

Попович.Олга? Тя е без баща и майка. Баща й, един богат румънски булгарин, се разписа в несполучливи предприятия и умря преди десетина години. Майка й, далечна родственица и близка другарка на жена ми от Notre Dame de Sion — умря преди четири години също в Румъния: там учителствуваше тя след смъртта на мъжа си…

Витанов.Хм!

Мълчание.

Бистра (влазя, носеща малък портрет). По Дунава иде параход. (Тя подава портрета Поповичу, но Витанов нетърпеливо го прихваща). Олга…

Попович.Нели агенцията съобщи тая заран, че парахода „Австрия“ ще пристигне чак утре? Повредата от сблъскването била значителна.