Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Бистра слага глава на рамото му и изхлипва.

Нервите. Тия твои нерви! Ти почти бълнуваш. Аз почвам сериозно да се безпокоя. От година на година все повече и повече…

Бистра (въздиша). О, боже, мой.

Попович.Някоя дреболия, някакво пререкание между Данаила и Витанова и ти дохождаш до състояние да бълнуваш. Данаил ще ми разкаже всичко.

Бистра (трепва). Чакай още малко.

Попович.Ето пак!

Бистра.Ти криво ме разбираш, Сава, и аз страдам още повече. Може би… може би въпрос е за Данаила.

Попович.За Данаила?

Бистра. Ако някой поиска да ти го отнеме!

Попович.Да ми го отнеме? Какво говориш?

Бистра.Допусни това за минута…

Попович.Да ми отнеме Данаила — може ли друг освен смъртта? И тя не може? Смъртта никога нищо не може. Който е възмажавал като мене, сред природата — знае това. Поне аз го зная, Бистра!

Бистра.Ти си неизменен…

Попович.Но ти се измени, мила моя. И ти доказа, че по-често човек изменя на радостите, а не радостите нему.

Бистра. Аз те попитах за Данаила толкова сериозно!

Попович.Сериозно, Бистра?

Бистра.Да.

Попович.Какво да мисля тогава!

Бистра.Всичко!

Попович.Но Данаил е жив!

Бистра.Не зная дали няма неща, по-тежки от смъртта.

Попович. Моля ти се, Бистра, говори най-сетне. Какво заплашва Данаила? Как мога да го изгубя? (Туря ръка на челото си.) Той иска да ни напусне! Истина ли, нашия Данаил? Но кажи, защо? Ти мълчиш, значи, това е!… О-о, той се е сгодил, той се е оженил. И сега — сега иска да си отиде! Но какво има в туй? Туй не е най-голямото нещастие… Да, олга… Но между тях не е имало нищо особно!…

Бистра.Ох, ако беше това!

Попович.Не е това? Какво тогава? Някоя друга история, по-лоша? Например, каква? Данаил… Данаил не е способен на безчестия! По темперамент той е много горещ, но ми прилича в това, но не е способен за позорни постъпки, или, може би, в един благороден порив… за едно благородно дело — е станал жертва на някое мошеничество? Кажи! Аз нито ще го укоря; цялото си състояние ще дам за изкуплението му… Кажи! Не е ли това? Значи, не е това? Тогава… тогава някое убийство, може би, и сега той се спасява, бяга?… Ей сега ще видя…

Бистра (се изстъпва пред него ). Стой! Аз съм виновната…

Попович (слисан). Ти си виновната? В какво, бистра? Моля ти се, говори!

Бистра.Данаил нищо не е извършил, аз съм грешната! Данаил ще си остане при тебе. Аз ще се махна…

Попович (ужасен). Ти ще се махнеш? (Стремително я хваща за раменете и я разтърсва.) Бистра! Мила моя! Познаваш ли ме? Аз съм Сава, твоя мъж, който те обича. И Данаил е тук — твоя, нашия Данаил — и нищо не се е случило!

Бистра (ридае). Аз не съм луда, Сава, и ти говоря в пълно съзнание. Може и да полудея, но още съм с ума си. Данаил ще остане тук, аз ще се махна. Една недостойна жена не трябва да стои под тоя покрив.

Попович (со спряно дихание). Обясни се … (Тръгва навън.) Ще повикам Данаила.

Бистра (се хвърля към вратата и застава на прага с блуждаещ поглед ). Ни стъпка! Ти всичко ще узнаеш. Нека само поговоря няколко минути с него…

Попович.Бистра, остави ме…

Бистра.Стой тук, казах ти! (Пресипнала.) Или — или аз ще се хвърля през прозореца на улицата… Стой тук и чакай. Аз ще се върна и ти всичко ще узнаеш . (Излазя.)

Попович (отстъпва назад, оглежда стаята, прекарва ръка по лицето си и един стон се откъсва от гурдите му ). Господи, господи, това сън ли е!

В стаята е притъмняло .

Стаята на Данаила. Вечер.

Данаил, едва видима сянка, седи на канапето, подпрял ръка на челото си.

Олга (похлопва отвън на вратата веднъж и след малко още веднъж. Тя не получава отговор и се чуе гласът й). Данаиле! Тук ли си, Данаиле? (Отваря вратата и надниква в стаята.) Тук, а не отговаря!… Прости, че се осмелих да те безпокоя.

Данаил (горко). Какво обичаш?

Олга (пристъпва навътре). Какво… (След кратко мълчание.) Какво е всичко това?

Данаил.Моля ти се, отвори лампата… Благодаря.

Светло.

Олга.Кажи ми открито, защо беше така груб към мене?