Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Данаил.Олга, аз те моля да ме оставиш на мира: няма нищо.

Олга.Нищо? А ето как отговаряш!

Данаил.Може би има нещо, което не се отнася до тебе.

Олга.Да, ето че признаваш! И ако то не се отнася до мене, защо го криеш?

Данаил.Олга?

Олга.Да, да, аз не съм никое дете и разбирам интригите на полковника.

Данаил (простенва). Олга, не поменувай тогова човека.

Олга.Видя ли как зная!

Данаил.Ах, ако можеше да занеш как страдам.

Олга (го доближава). Данаиле, вярвай ми. То беше една шега…

Данаил.Нямам нищо против тебе. Не разбираш ли!

Олга.Не е чудно да не разбирам. Аз често пъти говоря, каквото ми попадне. Днешното ще ми бъде за урок…

Данаил (почти на себе си). То би било най-ужасния урок, който едно момиче може да получи… Да не говорим вече.

Олга.Ти говориш като насън… Чакай да ти разкажа…

Данаил.Какво ще ми разкажеш?

Олга.За подпоручика.

Данаил.За кого?

Олга.За Друмева, подпоручика.

Данаил.Аз достатъчно зная за полковника.

Олга.Полковника…

Данаил (страда). Какво да се прави! Какво да се прави!

Олга.Оставиха ме с него, като отидоха да те посрещнат; той почна да ме подпитва.

Данаил.Какво разказваш?

Олга.За полковника. Той почна да ме подпитва, като го помолих да се покаже на прозореца и да уплаши подпоручика…

Данаил.Какво тоя подпоручик?

Олга.Какво? Закача се. Гледа ме от прозореца си. Следи ме на улицата. И той е твой приятел!

Данаил.Тъй…

Олга.Туй аз разказах на полковника.

Данаил.Добре си направила.

Олга.Добре ли?

Данаил.Свой своя е познал.

Олга.Защо говориш тъй!

Данаил.Казвам истината.

Олга.Ти без причина ревнуваш!

Данаил.Олга, ако не се отвращах, а ревнувах…

Олга.Ти се отвращаваш? От кого, от мене ли?

Данаил (отчаяно). Олга, ти нито ме разбираш, нито трябва да ме разбереш. Моля ти се, иди си.

Олга.Тъй ли? Ще си ида. Затова те чаках аз! Ще си ида, но тъй, че ти нивга да ме не видиш. Още утре… Истина казвам, ще си ида…

Данаил.Аз слушам.

Олга.Разбира се, по-лесно е да слушаш, отколкото да отговаряш. Ти си вече съвсем друг. Аз те обичам, а ти не… не ми вярваш.

Данаил (болезнено). Да вярвам?!… Това не се отнася до тебе, но чуй: няма в света жена — от днес, която би могла да ми вдъхне капка вяра: нито в света жена, нито в небето светица.

Олга.Сериозно ли говориш това?

Данаил.Дали говоря сериозно! Имам всичките най-невероятни основания… Желал бих да можех, макар и насън, да прошепна: може би аз се лъжа!

Олга.Ах, какви били мъжете! Какво да говоря вече. Аз като че се отегчих: нищо не чувствувам. Съвестта ми е чиста.

Данаил.Аз пък мисля, че жената няма съвест. Аз вярвах в семейното щастие, а сега не вярвам. То не съществува поради липсата на съвест у жената. Да, да, не съществува! Недей се обижда: жената няма съвест… Като знаем това, ние не трябва да вярваме, да се надяваме, да се заблуждаваме. Значи — трябва да подирим нов път към щастие…

Олга (много тъжно). Добре, като е тъй. Аз зная пътя, търси и ти своя. Ще си отида още утре. Но ти не можеш да ми забраниш да те обичам. Аз ще те обичам напук — и ти ще видиш, че това е истината, а не лъжа.

Данаил (ядовито). Остави твоите фантазии и иди да спиш. Аз трябва да палча, а не мога. Много нощи няма да спя, Олга, и ще мисля. Моята глава се оказа неспособна да проумее някои неща.

Олга.И аз няма да спя!

Данаил.Олга, други път ще говорим.

Олга.Други път — не! То се свърши: какво ще говорим още! (Противно.) Данаиле, аз те обичам. Ти можеш да се ожениш за друга… (Изхлипва.) Знай, че тя няма да те обича колкото мене. Аз дори щях… щях да ти покажа вече една възглавничка…

Данаил (трогнато, горчиво). Колко си ти наивна!

Олга.Такава съм ! (Хвърля се на шията му.) Не е ли те срам, какъвто си умен, да се сърдиш на едно глупаво момиче! (Целува го.) Виж, ще те целувам ли, ако не съм глупава?

Данаил.Не, ти си гениална. Наивността трябва да е гения на жената… Днес аз виждам това като страшна способност…