Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Бистра.Олга беше на балкона. Тя го забеляза и припна без шапка да пита на пристанището.

Попович.Напразно.

Витанов (все още разглежда портрета). Какой молодец! Левент гвардеец можеше да стане.

Бистра (сякаш насилно изрича думата, подчертавайки неволно). Баща му няма такива идеи…

Витанов (двусмислено). Доколкото си спомням миналото…

Бистра (отива до прозореца тихо). Аз пък мразя миналото.

Попович.Впечетлителна, каквато е, тя запази спомена от онова време и остана потресена…

Бистра.Сава, г-н Витанов може криво да те разбере.

Попович.Защо, Бистра? Дори отнапред да знаех последствията, пак бих направил всичко, което направих тогава.

Витанов.Да те влачат по затворите и да те изтезават толкова варварски, защото си ме улеснил да избягам през границата — о-о!…

Попович (с добродушен смях) . Изобщо, то не беше толкова лошо, уверявам те. Между другото аз можех да направя при особените обстоятелства някои много ценни размишления.

Витанов.Аз не съм толстоист като тебе.

Попович.А-а, не! Раснал съм в Бесарабия, учил съм в Русия, доста идеи изнесох оттам… но не съм толстоист. Аз се старая да бъда просто човек, да живея в доброто . За да живеем в доброто, ние трябва да познаем истината в себе си и у другите… А това значи — да разгадаем велика тайна: не „да не се противим на злото“, а как да го третираме човешки.

Витанов.Под стария дъб ли научи това!

Попович.Там, там… Човек може да научи там много работи. Например — и да вярва в скрития смисъл на своя стремеж към съвършенство. Т.е. — да получи онова ясно спокойствие, което го прави способен да се чувства щастлив. Да бъдеш щастлив е един талант, който се развива чрез упражнение.

Витанов. (се смее). Как беше то: истина в човека — да му извадиш душата на щик?

Попович. (маха с ръка). Душегубец!

Бистра. (внезапно). Олга се връща. Ето — дима се вижда оттук.

Попович. (отива към прозореца). Витанов, какво ми дойде на ума: ти беше при нас някога, когато искахме син, ти си тук и сега, когато го чакаме.

Витанов.Ну, утешен съм за другото… щом съм бил поне и предтеча на радости за тебе…

Бистра (изчервена и объркана). Аз щях да извикам на Олга, пък тя… пък тя отмина!

Попович.Бистра, недей се вълнува толкова! Възможно ли е това да бъде „Австрия“!

Олга (влазя запъхтяна). Лельо, „Австрия“ пристига… Аз нели предчувствувах! „Австрия“… (Иска да излезе.)

Бистра.Къде?

Олга.Да си взема шапката.

Бистра.Ти ще останеш тук с господина полковника.

Олга (разочаровано) . Аз мислех…

Витанов.Но защо? И аз ще дойда.

Попович.Парахода свири, чуете ли? Пристанището е на пет стъпки, но пак ще закъснеем.

Бистра (тихо и решително на Витанов). Моля ви се, не дохождайте!

Попович.Олга, ако дойде човека от чифлика, кажи му да почака. Ох, аз се обърках: ще кажа долу на слугата. Витанов, ти остани, че ние почти ще тичаме. Довиждане. (Излазя.)

Витанов.Поне момичето…

Бистра.Не, не. (Излазя.)

Олга (гледа през прозореца). Те едва ли ще стигнат навреме.

Витанов.Вижда ли се оттук?

Олга.Пристанището? Не… ъгъла на една къща пречи.

Витанов.Че то — да повикам една батарея да го разруши. А? Тогава по-скоро ще видим г-на Данаила.

Олга.Добре, но ще пострада един поручик. Сега е зад дантелената завеса. Ето, ще се покаже.

Витанов.О-о!

Олга (дига пръст) . А-а! Защото той се показа вече. Елате, моля ви се, да го уплашите с вашите полковнишки еполети.

Витанов (отива на прозореца ). Тоя млад адютант ли? Той днес беше при мене по работа, ще дойде и утре заран.

Олга (се смее, отстъпила зад Витанова ). Бедничкият, бедничкият, как се прегъна, като ви забеляза! Избяга…

Витанов.Колко жестока сте, млада госпожице!

Олга.Какво да му правя, като е такъв! И на улицата, току видиш, тръгне подире ми. А пък уж е нещо като приятел на Данаила от миналата година.

Витанов. Вот как!

Олга.Аз обичам патриотите. Който е гледал като мене как ръмъните гонят българите… (Горчиво.) Майка ми, бедната, от такива работи се разболя и не стана…