Дилия Оуенс: Където пеят раците

Другата улица, Широката, се насочваше от старото шосе право към океана и опираше в Главната, където и свършваше. Така че на единственото кръстовище в градчето се събираха Главната улица, Широката улица и Атлантическият океан.

Магазините и търговските обекти не бяха залепени един за друг както в повечето градчета, а се отделяха от малки пространства, обрасли с морски овес и палми джуджета, сякаш през нощта мочурището се примъкваше помежду им. В продължение на повече от двеста години пронизващите солени ветрове бяха оцветили обшитите с кедрови дъски сгради в ръждивокафяво, а боята по рамките на прозорците, предимно бяла и синя, беше напукана и се лющеше. Градчето имаше уморен вид от спора със стихиите и като че ли се захлупваше.

Кеят му, окичен с опърпани въжета и стари пеликани, се врязваше в малкия залив, в чиято вода при липса на вълнение се отразяваха червените и жълтите цветове на лодките за скариди. Сред дърветата, около лагуните и покрай океана, от двете страни на магазините криволичеха черни пътища, край които се редяха малки къщички от кедрово дърво. Баркли Коув беше в буквалния смисъл на думата затънтено градче с къщи, разхвърляни тук и там сред приливните устия на реките и папура като гнезда на бели чапли, разпилени от вятъра.

Боса и облечена с твърде окъсял гащеризон, Кая стоеше на мястото, където пътят от мочурището се вливаше в главния път. Хапеше устна и ѝ се щеше да хукне към дома. Не можеше да измисли какво да каже на хората, как да се справи с парите в бакалницата. Но подтиквана от глада, пристъпи по Главната и тръгна с наведена глава към "Пигли Уигли" по разнебитения тротоар, който от време на време надничаше между туфите трева. Когато наближи "За пет цента", чу зад себе си шумотевица и отскочи встрани точно когато три момчета, няколко години по-големи, профучаха покрай нея с велосипедите си. Водачът се обърна назад, смее се на пропуснатата възможност да я блъсне, а после едва не се бутна в жена, която излизаше от магазина.

— ЧЕЙС АНДРЮС, върни се веднага! Върнете се и тримата.

Те повъртяха педалите още няколко метра, но после размислиха и се върнаха при жената — госпожица Панзи Прайс, продавачка на платове и галантерия. Някога семейството ѝ бе притежавало най-голямата ферма в покрайнините на мочурището и макар че много отдавна бяха принудени да я продадат, тя продължаваше да играе ролята на благородна собственичка на земя. Което не беше лесно, ако живееш в миниатюрен апартамент над ресторантчето. Госпожица Панзи обикновено носеше шапки с формата на копринени тюрбани и тази сутрин тюрбанът ѝ беше в розово, като подчертаваше червеното ѝ червило и наплесканите с руж страни. Тя се скара на момчетата.

— Мисля да ви обадя на майките ви. Или още по-добре — на бащите ви. Толкова бързо карахте по тротоара, че едва не ме блъснахте! С какво ще се оправдаеш, Чейс?

Велосипедът му беше най-лъскавият от всички — с червена седалка и високи хромирани ръкохватки.

— Съжаляваме, госпожице Панзи, не ви видяхме, защото хей онова момиче ни попречи.

Чейс, загорял от слънцето и с тъмна коса, посочи Кая, която се бе върнала на тротоара и стоеше наполовина скрита в един миртов храст.

— Няма значение. Не можете да извинявате греховете си с други хора, дори и с измета от мочурището. Сега, момчета, трябва да свършите нещо добро като извинение за простъпката си. Вижте, ето там госпожица Ериъл идва с покупките си, идете да ѝ помогнете да ги занесе до камионетката. И си приберете ризите в панталоните.

— Да, госпожо — отвърнаха момчетата и подкараха велосипедите към госпожица Ериъл, която им водеше часовете във втори клас.

Кая знаеше, че родителите на тъмнокосото момче са собственици на магазина "Уестърн Ауто", поради което то караше най-хубавия велосипед. Беше го виждала да разтоварва големи кашони със стока от камиона, да ги внася, но никога не беше обелвала и дума с него или с останалите.

Тя почака няколко минути, а после с наведена глава приближи бакалницата. В "Пигли Уигли" разгледа изложения царевичен булгур и избра половинкилограмов пакет, воденично мливо от "Мелница Аткинсън", защото отгоре му имаше червен етикет — " Специално предложение за седмицата, както я беше учила Мама. Помота се между стелажите, докато на касата не останаха хора, а после се приближи и застана пред касиерката госпожа Сингълтъри, която я попита:

— Къде е майка ти?

Госпожа Сингълтъри беше с късо подстригана коса, ситно навита и боядисана в пурпурно като перуника на слънце.