Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Мама ще се върне — каза той.

— Не съм сигурна. Обула е крокодилските си обувки.

— Майките не оставят децата си. Не им е в природата.

— Ама ти нали ми разказа за онази лисица, която изоставила малките си.

— Да, но на онази лисица кракът ѝ беше разкъсан. Щеше да умре от глад, ако се беше опитала да изхрани себе си и лисичетата. По-добре беше да ги изостави, да ѝ зарасне раната, а после да се окучи с нови, когато може да ги отгледа. Мама не гладува, ще се върне — Джоди съвсем не беше толкова сигурен в думите си, но го каза заради Кая.

Със свито гърло Кая прошепна:

— Но Мама носеше синия си куфар, все едно отива на някакво важно място.

Къщурката се гушеше зад палми джуджета, които бяха плъзнали по пясъчните плитчини до огърлицата от зелени лагуни и цялото мочурище зад тях в далечината. Простираха се километри, обрасли с тръстиковидни треви, толкова жилави, че растяха дори и в солената вода, с пръснати из тях силно наведени дървета, сякаш поели формата на вятъра. От другата страна на къщурката се диплеха дъбови гори и закриваха най-близката лагуна, чиято повърхност кипеше от живот. През дърветата от морето нахлуваха солен въздух и крясъците на чайките.

От средата на шестнайсети век насам в заявяването на територия не бяха настъпили много промени. Пръснатите из мочурищата парцели земя не бяха узаконени, само бяха отбелязани по естествен начин от различните дезертьори — до границата на поточето от тази страна, до изсъхналия дъб от онази. Човек не сковава в блато навес от палмова дървесина, освен ако не бяга от някого или не е стигнал до края на пътя си.

Мочурището се охраняваше от разчленена брегова ивица, кръстена от най-ранните изследователи "Гробището на Атлантика", тъй като силните насрещни течения, ураганните ветрове и плитчините са разпердушинвали плавателните съдове като книжни корабчета покрай онова, което е щяло да стане брегова линия на Северна Каролина. В бордовия дневник на един кораб пишело: "… кръстосвахме покрай брега… но не намирахме достъп. Свирепа буря ни връхлетя… и бяхме принудени да се върнем в морето, за да спасим себе си, и ни понесе бързеят на силно течение…".

"Земята беше мочурлива и блатиста и ние се завърнахме на кораба си… Колко обезсърчаващо за онези, които насетне ще дойдат да се заселват тук."

Хората, които търсели добра земя, продължили нататък, а в мрежата на прословутите мочурища се задържала разнородна сбирщина от разбунтували се моряци, корабокрушенци, длъжници и бегълци от войните, данъците или пък от законите, които не им харесвали. Онези, които не били покосени от маларията или погълнати от тресавищата, еволюирали до племе горски жители от няколко раси и най-различни култури, като всеки от тях можел да изсече горичка само с една томахавка и да влачи с километри на гърба си убит елен. Също като крайречните гризачи всеки си имал очертана територия и въпреки това трябвало да се свива по периферията или просто някой ден да изчезне в тресавището. След още двеста години към тях се присъединили избягалите в мочурището роби, наричани марони, както и освободени роби, голи като пушки и притиснати от всички страни, които се били пръснали из влажните земи заради нищожните възможности, предлагани им там.

Земята може и да била сиромашка, но в никой случай не била постна. Предлагала изобилие от всякакви живинки — от гърчещите се морски раци, заровените в калта речни раци, водните птици, рибите, скаридите и стридите до охранените елени и тлъстите гъски по бреговете ѝ. Човек, готов да се потруди за вечерята си, нямало никога да гладува.

Сега беше 1951 година, така че вече четири века някои от заявените земи се притежаваха от несвързани помежду си и нерегистрирани лица. Повечето бяха дошли още преди Гражданската война. Други се бяха настанили незаконно в по-близки времена, особено след световните войни, когато мъжете се завръщали сломени и без пукнат грош. Мочурището не ги ограничавало, само ги определяло и като всяка свещена земя, пазело дълбоко тайните им. Никой не го било грижа, че живеели на тази земя, защото никой не я искал. В крайна сметка това били необработваеми блата.

Както уискито, така и законите на жителите на мочурището били контрабандни — това не били закони, изсечени върху каменни плочи или записани в документи, те били залегнали много по-дълбоко, в гените им. Древни и естествени като законите, които се излюпвали сред соколите и гугутките. Когато бил притиснат в ъгъла, отчаян или изолиран, човек се обръщал към онези инстинкти, които гарантирали пряко оцеляването му. Бързи и справедливи. Те винаги били печелившата карта, защото за разлика от по-кротките гени по-често се предавали от едно поколение на друго. Въпросът бил не на морал, а на проста математика. Гугутките се бият помежду си не по-рядко от соколите.