Йорген Бреке - Където злото властва

В безопасната низина на Бакланет Ватен увеличи скоростта. Ако наоколо нямаше тълпа, той летеше през локвите и изпод колелетата летяха пръски във всички посоки. Намокри дори маншетите на панталона си под непромокаемите гамаши и изтръпването, което обикновено усещаше в краката, отстъпи място на леко пробождане. Дори и тази детска постъпка обаче не предизвикваше в него възторг и буйно веселие. Само се чувстваше наполовина жив, сякаш някаква негова част все още пазеше връзката със страшния свят на възрастните.

Катедралата бе по-тъмна от собствената си сянка, като гигантски надгробен камък под дъжда. Гледайки я, Ватен дори забрави да мисли дали има все още живот в недрата на неговото тридесет и осемгодишно тяло. Катедралата му харесваше, въпреки цялата й мрачност, но рядко й се любуваше, а само пресичаше с велосипеда си сянката й, съсредоточил се върху пътя и дишайки тежко. Това, разбира се, бе преувеличено, но понякога му се струваше, че именно сянката на катедралата го настройва всяка сутрин за работа.

Най-много обичаше съботата. Най-хубава, разбира се, бе неделята, но през неделите той идваше в библиотеката не по работа, а просто да е насаме с книгите. А от работните дни най-добри си оставаха съботите, защото бяха работни само наполовина и предхождаха неделите - по-малко студенти, по-малко въпроси, по-малко колеги на работните им места. По принцип служебният етаж бе празен и никой не се качваше в кулата на библиотеката. Там той можеше, ако поиска, да прекара на спокойствие цялата събота с книжка в ръка. И имаше дни, в които само това му се искаше. В повечето случаи тогава не работеше. Просто бе на мястото си и можеше да се занимава с каквото се иска на душата му. Понякога прекарваше в кулата само час или два. Все по-често обаче пребиваването му там се проточваше дълги часове. На най-горния етаж на кулата на библиотека бе поставил много удобен фотьойл. Бе се случвало да остава там и през нощта.

Най-добрият изглед към библиотека „Гюнерус” се откриваше в момента, в който минаваше с велосипеда през парка на Висшето училище и по-нататък, между Музея по природна история и Музея на Средновековието „Петер Сум”. Кулата на библиотеката бе здраво врастнала в земята. Архитектът бе избрал за облицоването й плочки с ръждив цвят, изглежда, за да прилича отдалече на книжните гръбчета от телешка кожа, само че никой не гледаше библиотеката отдалече. Обграждаха я сградите, сред които бе притисната. А отблизо облицовъчните плочки предизвикваха по-скоро асоциация с ръждясали цехове на изоставен завод. Странно, но леко отблъскващата имитация на упадък, старост и разруха подчертаваше какви ценности притежаваше библиотечната кула. Гледайки я отстрани, човек почти изпитваше тежестта на всичките съхранявани в кулата томове. На Ватен му се струваше, че земята под нея хлътваше ежедневно с по няколко милиметра. След някакви си сто години кулата щеше да се озове изцяло под земята, а онези, които работеха в нея, нямаше и да забележат. В съчетание с кулата останалата сграда на библиотеката, построена от стъкло и метал, придобиваше неповторима прелест - лекота и тежест, древност и младост.

Ватен слезе от велосипеда си. Заключи го с два катинара, провери по два пъти всеки от тях и едва след това влезе в сградата на библиотеката. Вероника, студентката от горните курсове на факултета по археология, дежуреше в залата. Тя му се усмихна. Той й кимна в отговор. Отключвайки вратата за служебния етаж, си помисли, че би трябвало и той да се усмихне. Той обаче бе запознат достатъчно добре с репутацията си, за да знае, че усмивката или липсата й нямаше да променят нищо.

Свали непромокаемото си облекло в тясната гардеробна, ако можеха да се нарекат така редицата закачалки в коридора. Якето и гамашите [7] Гамаши - връхни платнени обвивки на краката от обувките до коленете. - Б. р. трябваше да се окачат задължително на известно разстояние едни от други и да се провери дали ръкавите или крачолите не са се навили и не са образували гънки, в които можеха да останат капки вода, защото иначе платът нямаше да изсъхне, щеше да се напои и дрехите щяха да замиришат неприятно. Поради това Ватен изгуби още малко време. Вече от вратата на кабинета си се върна, за да провери дали ръкавите на якето не са се завили. Ръкавите му бяха дълги и от време на време ги подръпваше. Точно тези загъвания събираха много вода. Оказа се, че днес не бе пипал ръкавите. Най-доброто събитие за деня.