Йорген Бреке - Където злото властва

- А как трябва да изглежда един библиотекар? - попита той, напълно сигурен, че въпросът му бе прозвучал неясно.

- Проблемът не е във външността. Движенията ви, жестът, с който разрошихте косата си... Не знам как по-точно да го кажа.

Тя се засмя. И смехът й му казваше с цялата си убедителност, че не трябва да придава кой знае какво значение на думите й, че това просто са празни приказки, а те, двамата, продължават да са чужди един на други хора, които току-що са се запознали, ако, разбира се, не им се прииска да започнат някаква история. Този смях го покори. Той така си и остана прав, мечтаейки си вътрешно да се научи на същото. На подробностите на социалното взаимодействие. Общуването никога не му се бе удавало - нито преди, нито сега.

Виенето на свят и желанието му да се върне по-скоро в кабинета си бяха изчезнали.

- Така и не отговорихте на въпроса ми - само се осмели да каже той.

- На кой въпрос?

В този момент вратата на един от кабинетите се отвори и се появи отговорът на въпроса, който той се канеше да повтори. Сири Холм не бе сама. С цялото си великолепие в стаята влезе Гюн Брита Дале, библиотекарката, на чието място постъпваше Сири Холм. Бе подкъсила рижата си коса? Днес определено нещо при нея бе променено.

- А, здрасти, Юн - каза тя, без да го погледне, забила нос в някакъв каталог. - Точно въвеждам Сири в работата. Наложи се да го направим днес, защото вече започнах работа в Ротвол.

- Ясно. А аз просто отивах към кабинета си - отзова се Ватен и понечи да се отправи към вратата. Вече се бе обърнал, когато усети, че Сири Холм го потупва по рамото. Тя се разсмя отново и каза:

- Често ще се виждаме.

Той не отговори. Просто излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Влязъл в кабинета си, се отпусна бързо на стола. Не знаеше какво да мисли, така че просто оправи маншетите на крачолите си, които още не бяха изсъхнали от пътя.

Францисканецът слезе на брега на Хитра, на няколко дневни прехода от Тронхайм. Това го устройваше, защото в лодката бе стоял дълго време неподвижно и вече мечтаеше да размърда краката си. Първата част от пътя му водеше през острова към протока, през който минаваше салът до голямата земя. От другата страна на пролива се бе разпростряло селище. Ако вървеше покрай фиорда, рано или късно щеше да стигне до града. Предстоящият път въобще не го притесняваше. Напротив, разчиташе да прави дълги почивки по пътя. Канеше се да прекара няколко дни в гората, преди да започне да си търси подслон. И не защото в тези краища бе трудно да се намерят стопани, готови да подслонят монах като него. Лутеровата ерес по тези земи бе обхванала предимно аристократите. Тя бе нужна на богатите и властимащите, за да могат, прикривайки се с нея, да представят алчността си за добродетел. А простият народ продължаваше да спазва истинската вяра. Той знаеше това със сигурност. По-важни от всичко обаче сега бяха спокойствието и тишината, ненарушавани дори от любезните разпитвания на добър стопанин. По време на спиранията си по пътя той щеше да работи, да работи, без да скръства ръце.

Искаше му се пергаментът да е безупречен. Той дори още не бе го остъргал, както трябва. Първо трябваше да му направи рамка.

През първата вечер той спря за почивка на един хълм. От него се виждаше тъмното море, от което бе успял да се отдалечи доста. За да се сгрее, монахът запали огън. В купената в Берген торба лежаха ножовете на бръснаря. Той извади един от тях и го заразглежда на светлината на огъня. Представи си го в ръцете на бръснаря, на вид толкова месести и груби, но можещи да извършат и най-фината операция. Бръснарят бе правил всичко с ръцете си. Бе рязал, обичал, наказвал. Монахът си спомняше много добре как работеха тези ръце. Знаеше колко груба бе кожата на възглавничките на пръстите. Бащинско потупване по рамото, неочаквано погалване до работната маса и дяволската хватка за гърлото. С тези мисли той заспа.

На следващата сутрин монахът взе ножа и отиде в гората за материал за рамката. Уморен порядъчно, той се върна с четири прави и меки по това време на годината ясенови пръти. Подостри краищата им във формата на клинове, съедини прътите помежду им и укрепи ъглите със здрава конопена връв, с която се бе запасил още в Берген. Стисна и дръпна рамката, за да изпита здравината й. Остана доволен от резултата. Сега можеше да опъне кожата.

Заветният фотьойл бе на самия връх на библиотечната кула. Съвсем не бе скъп. Ватен го бе купил от битпазара. Последвалото проучване на мебелните каталози бе показало, че се е снабдил с най-евтиния модел на фирмата „Бухус” [9] „Бухус” - най голямата норвежка верига за мебели. Б. пр. с тапицерия от изкуствена кожа, а самият фотьойл бе твърде закръглен и приличащ на табуретка, изглежда, заради спечелването на награди за дизайн, но все пак бе много удобен. Ватен бе стигнал до извода, че всеки човек, стига да не държи на такива дреболии като мода и стил, би нарекъл покупката му „удачна”.