Йорген Бреке - Където злото властва

Първо се върна в кабинета си и препрочете написаното за Едгар По. Провери пулта за управление, висящ на стената до бюрото му, и се увери, че датчиците на сигнализацията се бяха включили, както и трябваше, след затварянето на библиотеката. След това прокара петте си пръста през косата си, която бе все още гъста и пищна, въпреки че вече бе почти на четиридесет. Чуплива. Почти бе сигурен, че мнозина го наричаха зад гърба му: „Рунтавия”.

Срещна не онази, която очакваше и която се надяваше да види. Гюн Брита Дале неясно защо още не си бе тръгнала. Стоеше объркана по средата на общата стая. В ръката й имаше бутилка вино, не от най-евтиното, но и съвсем не от най-скъпото. Той разпозна една от трите бутилки, които й бяха връчени вчера по обяд в качеството на прощални подаръци.

- Здрасти, Юн - поздрави го тя, виждайки го да влиза в стаята. - Опаковам последното.

Тя се огледа наоколо, въздъхна и се усмихна с полуизкуствена тъжна усмивка.

- Оказа се, че е къде по-трудно да си тръгна оттук, отколкото си мислех. Няколко часа седях и препрочитах стари документи, разтребвах чекмеджета и разглеждах стари снимки. Имаше какво да си спомня.

- И на нас ще ни е мъчно за теб - каза съвсем искрено Ватен. Той нямаше нищо против Гюн Брита. Малко нафуканият й феминизъм не му пречеше, а по-скоро бе обратното. Тя бе искрена. И бяха връстници.

- Може би да довършим тази бутилка, преди да си тръгна? Йенс е с децата извън града, а на мен съвсем не ми се иска да седя сама вкъщи в съботната вечер и да се напивам.

- Тогава можем да изключим бутилката - каза сухо Ватен.

- Така е. Ти не пиеш.

- Пия, но рядко.

- Тоест не си пълен въздържател?

- Не съм вярващ и нямам връзка, ако имаш това предвид.

Тя се засмя. Той си помисли, че не бяха стояли често така да си приказват и че, оказваше се, смехът й е доста приятен. Може би този смях развърза малко езика му.

- И все пак имам проблеми с алкохола.

- Така ли?

- Сигурно, мога да бъда наречен „свръхчувствителен”. Една чаша ми е достатъчна, за да вържа кънките.

- Нима?

- Не, не си измислям. А току-що прочетох, че е възможно и Едгар По да е имал същия проблем - зарадва се на неочакваната възможност да блесне с наскоро придобитите си знания Ватен.

- Тоест геният на ужаса не е пил толкова много, колкото се говори. Просто се е напивал бързо?

Ватен я изгледа с интерес.

- Познаваш ли добре творчеството му? - попита я той.

- Дори ходих в музея на Едгар Алън По в Ричмънд тази пролет.

Ватен бе смаян. Смътно си спомняше, че Гюн Брита наистина бе взела отпуска през пролетта за пътуване до Щатите, но дори не му бе хрумнало, че би могла да отиде във Вирджиния и още по-малко да влезе в музея на Едгар По. Бе поразен колко малко, оказваше се, са разговаряли за нещо друго, освен по работа. Той, дявол да го вземе, също бе ходил в Щатите през лятото. Бе първата му отпуска след всичко, което се бе случило, а ето, че не бе я попитал за съвет. А би трябвало.

- Само че ти сигурно знаеш за Едгар По не по-малко от мен. Главният източник на мита, че По е страдал от алкохолизъм, без съмнение е един от заклетите му „приятели”, някой си Руфъс Грисуолд.

- Руфъс Грисуолд ли?

- Да. Знам, че прилича на псевдоним, име на литературен герой или на нещо от този род. За нещастие на репутацията на По обаче Руфъс Грисуолд наистина е съществувал. В средата на деветнадесетото столетие, в епохата на първия разцвет на американската литература той е работил като редактор и литературен агент. Списанията, вестниците и вестничетата никнели като гъби и се пукали като сапунени мехури, а бедният писател едва успявал да се прехвърля от една редакция в друга. Било е времето на конкуренцията между писателите, времето на фейлетоните и листовките от типа на книжния вариант на съвременните блогове.

Ватен помълча, оценявайки последното сравнение, и реши, че е като изсмукано от пръстите, но продължи:

- Грисуолд е сменил По на поста редактор в „Греъмс мегазин” във Филаделфия през 1843 година. По неясни причини Грисуолд не е можел да понася предшественика си, но може да се предположи, че По просто е бил къде по-талантлив редактор, отколкото Грисуолд е можел да се надява да стане някога. Според слуховете Грисуолд отказал да отпечата най-известната поема на По „Гарванът”. По-късно я публикува вестник „Ивнинг мирър”.

Изведнъж Ватен усети, че лицето му се е наляло с кръв. Той бе чел с голям интерес за Едгар По, но едва сега, получил възможността да поговори за него, разбра колко силно му бе въздействала тази тема, сякаш съдбата на По го засягаше лично.