Йорген Бреке - Където злото властва

- Грисуолд обаче опетнил най-вече репутацията си с това, че след смъртта на писателя се изявявал в ролята на негов литературен агент. Той пръв издал пълните събрани съчинения на По, но ги съпроводил със собствените си злобарски спомени като предговор. Представил малко нервния по природа писател като побъркан мизантроп, злоупотребяващ с алкохола и успокоителните. Убийствен образ.

- Този мистър Грисуолд не е бил особено приятен тип, нали?

- Определено е така. Най-тъжното в случая обаче е, че именно благодарение на тази осакатена и груба биография на По, създадена отчасти на базата на фалшифицирани, както се изяснило по-късно, писма, е възникнал дълго задържалият се в биографичната литература изопачен образ на писателя. И много от етикетите и характеристиките, дадени от Грисуолд, тежат върху По и до ден днешен. Твърдението, че По е бил неизлечим пияница е едно от тях.

- А той все пак не е бил такъв, така ли?

Докато Ватен говореше, Гюн Брита бе извадила от чантата си малък тирбушон и бе отворила бутилката. След това бе влязла в кабинета си, а Ватен продължаваше с лекцията си, повишил малко тон, за да може да го чува тя.

- Не мога да твърдя нищо. Продължава да е твърде вероятно Едгар По да е страдал все пак от тежка форма на алкохолизъм, но учените вече не са толкова сигурни в това. Томас Майн Рид, който по онова време е бил приятел по чашка на По, признава, че им се е случвало да се напиват сериозно, но също така отбелязва на едно място, че По никога не е бил зависим от алкохола и рядко пиел наистина много. Днес мнозина твърдят, че Едгар По е пиянствал само през особено тежките периоди от живота си, като има свидетелства, че се е случвало по цели месеци да не се докосва въобще до бутилката. Изучавайки тази дискусия, се натъкнах на нечия хипотеза за свръхчувствителността на По към алкохола.

- Тоест си приличате по това?

Гюн Брита се върна с две чаши. На едната пишеше: „Най-добрата мама на света”, а на другата: „Клуб на водните скиори от Фосен”. На втората чаша бе изрисувана висока, стройна жена на водни ски, излитаща грациозно над гребените на вълните. Ватен въобще не можеше да разбере как тази чаша бе попаднала при Гюн Брита.

- Кога разбра, че си свръхчувствителен към алкохола?

- Ами, досетих се постепенно. Големите проблеми се появиха, когато влязох в университета. Не можех в петък вечерта да изпия и две чаши, защото езикът ми веднага се оплиташе.

- И кога си пил за последен път?

- Преди много години. Още преди да...

Той млъкна изведнъж. Погледът й ясно показваше, че бе разбрала какво бе искал да каже.

- Тогава откъде знаеш, че продължаваш да не можеш да пиеш?

- Не знам - погледна отново скептично двете чаши той. - Трябва да опитам.

- Тогава е най-добре да го направиш сега. Ако тази чаша те събори на пода, аз ти обещавам да те откарам вкъщи и да те сложа в леглото. А утре сутринта и така не си на работа.

- Ами-и, защо пък не?

Ватен взе чашата, на която пишеше: „Най-добрата мама на света”, и я вдигна към устата си, без да храни никакви илюзии относно разумността на постъпката си.

Чистачката на музея на Едгар Алън По бе от онези неквалифицирани работнички, които се опитват да съберат от няколко работи за жълти стотинки нещо, наподобяващо на приличен доход, и работеше на четири различни места. През тази нощ тя дойде в музея към три часа. Както обикновено, отключи вратата на Старата каменна къща [11] Старата каменна къща - наименованието на основната сграда на музея на Едгар Алън По в Ричмънд, Вирджиния. Б. пр. , и се слиса, че в много от витрините с експонатите осветлението е включено. Никога преди служителите в музея не бяха оставяли осветлението включено през нощта. Наистина, през последните седмици бе забелязала, че директорът изглежда по-отнесен от всякога. Сутрин, когато той идваше, погледът му явно блуждаеше някъде много далече, сякаш криеше непоносима тайна. Затварянето му в неговия си вътрешен свят не я тревожеше много, защото вечно закъсняваше за следващата си работа, така че рядко имаше по някоя свободна минута, за да си побъбри. Въпреки това тя се бе обезпокоила малко за този учтив възрастен човек. Пазенето на всяка една тайна не бе лесна работа. А ето, че сега бе започнал и да допуска пропуски - не бе изключил осветлението във витрините. По този начин, тръгвайки си, скоро щеше да забрави и да заключи музея, помисли си тя. Ето, щеше да дойде тя утре по-рано, а вратата щеше да е разтворена и на пода в Старата каменна къща щеше да се е излегнал скитник или дори двама.