Патрик Нес - Часът на чудовището

През листенцата на чудовището с шумолене премина тръпка, сякаш съществото въздъхна дълбоко и бавно.

— Аз не дойдох, за да излекувам майка ти — рече чудовището. — Дойдох да излекувам теб.

— Мен? — възкликна Конър и спря да се мята в ръката на чудовището. — Аз нямам нужда никой да ме лекува! Мама е тази, която…

Но не довърши изречението. Дори сега все още нямаше сили да го довърши. Дори и след като бяха провели разговора. Дори и след като вече беше сигурен, че през цялото време е знаел как ще завърши всичко. Защото, да , той знаеше, разбира се , че знаеше, независимо колко силно му се искаше да вярва, че това не е истина, разбира се, че знаеше какъв ще бъде краят. Но все още не можеше да го изрече…

Не можеше да каже на глас, че тя ще…

Конър заплака конвулсивно, заплака от ярост, чувстваше, че не може да си поеме дъх. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се раздираше по дължината си, разкъсваше се на парчета.

После вдигна очи към лицето на чудовището.

— Помогни ми — каза му тихо.

— Време е — отвърна създанието, — за четвъртата история.

Конър изкрещя гневно:

— Не! Нямах предвид това! В момента стават много по-важни неща!

— Така е — отговори чудовището. — Така е. В момента стават много по-важни неща.

И разтвори дланта на свободната си ръка.

И мъглата ги обви.

И двамата отново се озоваха в сърцето на кошмара.

Дори в безопасността на грамадната, силна шепа на чудовището, Конър усети как ужасът се наля в костите му, почувства как чернотата започна да изпълва дробовете му и да го дави, стомахът му хлътна някъде надолу…

— Не! — закрещя момчето и се замята, но чудовището го държеше здраво. — Не! Моля те, не!

Хълмът, черквата, гробището ги нямаше, слънцето беше изчезнало, двамата стояха насред студен мрак, същият мрак, който следваше Конър по петите от деня, в който майка му влезе в болницата, не, следваше го още отпреди, още от времето, когато тя започна леченията, от които косата ѝ опада, следваше го дори и от по-рано, от дните, когато тя се разболя то грипа, който все не минаваше, а после, когато отиде на лекар, се оказа, че изобщо не е грип, следваше го от още по-отрано, от времето, когато тя започна да се оплаква колко уморена се чувства, не, мракът следваше Конър по петите още отпреди това , мракът го беше следвал вечно , сякаш кошмарът винаги бе до рамото му, винаги го беше дебнал, обграждал, притискал, беше му отрязал пътя към света и го беше оставил съвсем, съвсем сам.

Конър почувства, че никога не е бил никъде другаде, освен сред мрака.

— Изведи ме оттук! — изпищя той. — Моля те!

— Време е — повтори чудовището, — за четвъртата история.

— Не знам никакви истории! — избърбори Конър, а съзнанието му се гърчеше от ужас.

— Ако ти не ми я разкажеш — продължи чудовището, — аз ще трябва да я разкажа вместо теб — то повдигна Конър до лицето си. — И, повярвай ми, това няма да ти хареса.

— Моля те — проплака Конър. — Трябва да се върна при мама.

— Но — изрече чудовището, обърна глава и загледа през мрака, — майка ти е вече тук.

Чудовището рязко го остави до краката си, почти го захвърли на земята, Конър залитна и падна на ръце и колене.

Позна ледената пръст под дланите си, позна странната поляна, на която се намираше, оградена от три страни от черна и непроходима гора, позна и онова, с което поляната завършваше от четвъртата си страна — отвесна скала, надвесена над бездънна чернота.

А на ръба на скалата стоеше майка му.

Беше обърната с гръб към него, но го гледаше през рамо и се усмихваше. Изглеждаше точно толкова слаба, колкото беше в болницата, повдигна ръка и безмълвно му помаха.

— Мамо! — изкрещя Конър, чувствайки тялото си толкова тежко, че не можеше дори да се надигне от земята. Винаги се чувстваше така в началото на кошмара. — Махни се от там!

Но майка му не мръдна, макар че сякаш се напрегна и разтревожи от думите на Конър.

Конър се повлече напред, мускулите му се опънаха от усилието.

— Мамо, бягай!

— Добре съм, мили — отвърна тя. — Няма от какво да се боиш.

— Мамо, бягай! Моля те, бягай !

— Но, мили, няма защо…

Тя млъкна и обърна глава напред и надолу от скалата, сякаш беше дочула някакъв звук от бездната.

— Не — прошепна Конър. Притегли се още малко напред, но тя беше твърде далеч, твърде далеч, за да я достигне навреме, а неговото тяло беше толкова натежало …