Патрик Нес - Часът на чудовището

— Прости ми, сине — изрече тя. — Имам нужда от болкоуспокоителните.

Конър пусна ръката ѝ. Тя посегна и натисна бутона на машината, която лекарите бяха поставили до главата ѝ — машината, която вкарваше в тялото ѝ толкова силни болкоуспокоителни, че тя никога не можеше да остане будна, след като приемеше дозата им. После майка му отново посегна и пак хвана ръката на Конър.

— Иска ми се имах сто години — изрече много, много тихо. — Сто години, които да мога да дам на теб.

Конър не отговори. Няколко секунди по-късно лекарствата я приспаха, но това вече нямаше значение.

Бяха провели разговора.

Нямаше нищо повече за казване.

— Конър? — повика го баба му и надникна през вратата. Момчето не можеше да прецени колко време е минало.

— Искам да си отида у дома — отвърна той тихо.

— Конър…

— В моя дом — изрече Конър и вдигна глава, а очите му бяха зачервени, зачервени от скръб, от срам, от гняв . — Моят дом с тисовото дърво отпред.

— Връщам се пак в болницата, Конър — каза баба му, когато го остави пред къщата му. — Не ми е приятно да те оставям сам тук. Защо беше толкова важно да се прибираш точно у вас?

— Трябва да свърша нещо — отвърна Конър, загледан в къщата, в която беше прекарал целия си живот. Тя изглеждаше пуста и чужда, нищо, че двамата с майка му я бяха напуснали неотдавна.

Момчето осъзна, че тя навярно никога повече няма да бъде негов дом.

— Ще се върна да те взема след един час — рече баба му. — Ще вечеряме в болницата.

Конър дори не я чу. Вече затваряше вратата на колата зад гърба си.

— Един час! — повиши тон баба му. — Тази вечер ще искаш да бъдеш с майка си.

Конър продължи да крачи към входната врата.

— Конър? — провикна се баба му. Но момчето не обърна глава.

Смътно долови шума от двигателя, баба му потегли и го остави сам.

Вътре в къщата миришеше на прах и застояло. Конър дори не си направи труда да затвори входната врата зад себе си. Отиде право в кухнята и застана пред прозореца.

Черквата се издигаше на хълма. Тисовото дърво бдеше, протегнато над надгробните камъни.

Конър излезе в задния двор. Качи се на градинската маса, на която двамата с майка му си пиеха безалкохолните през лятото и се покатери на оградата. Не го беше правил отдавна, от времето, когато беше съвсем малко момче, толкова отдавна, че баща му още беше тук и точно той го наказваше за тази беля. Конър скочи от другата страна на оградата, скъсаното място в бодливата тел, ограждаща железопътната линия, все още не беше закърпено, той се провря през него и си скъса ризата. Не му пукаше.

Пресече железопътните релси, без да се оглежда дали не идва влакът, прехвърли се през бодливата тел от отсрещната им страна и скочи в подножието на хълма, на чийто връх се издигаше черквата. Прескочи леко нисичкия каменен зид, който го ограждаше, и закрачи нагоре сред гробовете, без да изпуска тисовото дърво от поглед нито за миг.

То не се промени. Остана си просто дърво.

Конър затича.

— Събуди се! — изкрещя, преди още да е стигнал под клоните му. — СЪБУДИ СЕ!

Дотича до ствола на дървото и го изрита.

— Събуди се , казах! Не ми пука колко е часът!

Ритна дървото още веднъж.

По-силно.

После още веднъж.

Дървото се дръпна от ритника му толкова бързо, че момчето изгуби равновесие и падна.

— Ако продължаваш така, ще вземеш да се нараниш нещо — изрече чудовището и се надвеси над него.

— Не помогна! — кресна Конър и се изправи на крака. — Ти каза, че тисовото дърво ще я излекува, но то не помогна!

— Казах, че тисовото дърво ще помогне, ако майка ти може да бъде излекувана — отвърна чудовището. — Явно тя не може да бъде излекувана.

Гневът задави Конър, сърцето му заблъска в ребрата. Той се хвърли върху краката на чудовището, заудря го с голи ръце, които веднага се покриха с драскотини и синини.

— Излекувай я! Трябва да я излекуваш!

— Конър — рече чудовището.

— За какво си ми , ако не можеш да я излекуваш? — извика Конър, без да спира да удря. — Само разказваш някакви си тъпи истории, вкарваш ме в неприятности и сега всички ме гледат така, сякаш аз съм болен…

После ударите на момчето спряха, защото чудовището посегна и го вдигна във въздуха.

— Ти си този, който ме повика, Конър О’Мали — рече то и го загледа сериозно. — Ти си този, който знае отговорите на всички тези въпроси.

— Ако наистина аз съм те повикал — каза Конър, лицето му беше аленочервено, по страните му се стичаха сълзи, но той дори не ги усещаше, — то съм го сторил, за да я спасиш! Да я излекуваш!