Патрик Нес - Часът на чудовището

Но сега Конър не се събуди. Кошмарът все така го обгръщаше. Тисовото дърво все така стоеше зад гърба му.

— Историята още не е доразказана — изрече то.

— Изведи ме от тук — каза Конър и разтреперан се изправи на крака. — Трябва да отида при мама.

— Тя вече не е тук, Конър — каза чудовището-дърво. — Ти я пусна.

— Това е само кошмар — отговори Конър задъхано. — Това не е истината.

— Напротив, точно това е истината — отговори чудовището — и ти много добре го знаеш. Ти я пусна.

— Тя падна — отвърна Конър. — Не можех да я удържа повече. Тя стана толкова тежка.

— И затова ти я пусна.

— Тя падна ! — повиши глас Конър отчаяно. Гнусотата и пепелта, които бяха взели майка му, се подадоха отново над ръба на скалата, плъзнаха към него облачни черни пипала, пипала, които момчето вдиша. Пипалата влязоха в носа и устата му като въздух, изпълниха го целия, задавиха го. Конър се замъчи да си поеме дъх.

— Ти я пусна — каза чудовището-дърво.

— Не съм я пуснал! — изкрещя Конър с треперлив глас. — Тя падна!

— Трябва да изречеш истината, иначе никога няма да излезеш от този кошмар — каза чудовището и се надвеси заплашително над момчето, а гласът му беше станал по-страшен от когато и да било. — Ще останеш затворен в капана му до края на живота си.

— Моля те, освободи ме! — извика Конър и отстъпи крачка. Изкрещя от ужас, защото още от пипалата на страшното чудовище се обвиха около краката му. Препънаха го, събориха го и пропълзяха и към ръцете му. — Помогни ми!

— Кажи истината! — заповяда чудовището-дърво със строг, смразяващо строг глас. — Кажи истината или остани тук завинаги.

— Каква истина? — изкрещя Конър, борейки се отчаяно с пипалата. — Не знам за какво говориш!

Изведнъж лицето на чудовището-дърво изникна на сантиметър от лицето на Конър.

— Много добре знаеш — каза то тихо и заплашително.

И тогава настъпи внезапна тишина.

Защото, да, Конър знаеше много добре.

Винаги я беше знаел.

Истината.

Истинската истина. Истината от кошмара.

— Не — каза той тихичко, а мрачните пипала се увиха около шията му. — Не, не мога.

— Трябва.

— Не мога — повтори Конър.

— Можеш — отговори чудовището и в гласа му се мерна нещо ново. Нотка от нещо друго.

Нотка доброта.

Очите на Конър се наляха. Сълзите потекоха по страните му и той не можеше да ги спре, не можеше и да ги изтрие, защото пипалата на мрака го бяха оплели и го държаха здраво, бяха го завладели почти напълно.

— Моля те, не ме карай — изплака тихо Конър. — Моля те, не ме карай да го казвам.

— Ти я пусна — каза чудовището.

Конър поклати глава.

— Моля те…

— Ти я пусна — повтори чудовището.

Конър стисна здраво очи.

И кимна.

— Можеше да я удържиш и още — продължи чудовището, — но не го стори и я пусна да падне. Отпусна съзнателно хватката си и остави кошмара да я отнесе.

Конър кимна отново, лицето му се сгърчи от болката и от риданията.

— Ти искаше тя да падне.

— Не — изрече Конър през сълзите.

— Ти искаше тя да падне.

— Не!

— Трябва да изречеш истината и то да я изречеш тук и сега, Конър О’Мали. Кажи я. Трябва.

Конър поклати отново глава, устните му бяха плътно стиснати, усещаше как в гърдите му гори, сякаш някой беше запалил огън там, сякаш в него беше лумнало отново миниатюрното слънце, което пламтеше и го изяждаше полека отвътре.

— Ако го кажа, ще умра — задавено рече момчето.

— Ще умреш, ако не го кажеш — отвърна чудовището. — Трябва да го кажеш.

— Не мога .

— Ти я пусна. Защо?

Чернотата обви пипалата си върху очите на Конър, потъна в ноздрите му, напълни устата му. Момчето се бореше за въздух, но не можеше да си поеме дъх. Чернотата го убиваше …

— Защо, Конър? — свирепо попита чудовището-дърво. — Кажи ми ЗАЩО! Преди да е станало твърде късно!

И пламъкът в гърдите на Конър изведнъж избухна, изведнъж блесна, за да погълне момчето живо. Това беше истината, Конър знаеше, че е тя, че тя гори. В гърлото му се надигна стон, стон, който израсна до плач и се превърна на края в безкрайно висок безмълвен вик, от който устата му се отвори и пламъкът блъвна от нея, блъвна, за да изпепели всичко, да изпепели мрака, да изпепели тисовото дърво, което лумна, заедно с всичко друго в света, докато Конър виеше, виеше, виеше от болка и мъка…

И изрече думите.