Патрик Нес - Часът на чудовището

— Бабо… — започна той.

— Недей — отвърна тя. — Просто недей.

Пътуваха още известно време в мълчание, профучавайки край знаците за даване на предимство. Конър провери дали предпазният му колан е закопчан както трябва.

— Бабо? — опита пак и стисна седалката, когато колата подскочи при неравност на пътя.

В отговор баба му само натисна газта.

— Прости ми — каза тихо момчето.

Тя се изсмя при думите му, рязък, тъжен, нисък смях. После поклати глава.

— Няма значение — рече. — Няма значение.

— Няма ли?

— Разбира се , че няма — отговори баба му и отново заплака. Но Конъровата баба не беше от онези баби, които позволяват на сълзите да им пречат да говорят. — Знаеш ли, Конър? — каза тя. — Ние двамата с тебе… Не си пасваме много, а?

— Не — отвърна Конър. — Не мисля, че си пасваме.

— И аз така смятам — баба му взе един завой толкова рязко, че момчето стисна дръжката на вратата, за да се задържи на седалката.

— Но ще трябва да се научим да си пасваме — довърши баба му.

Конър преглътна.

— Знам.

Баба му изхлипа остро.

— Знаеш, нали? — рече. — Разбира се, че знаеш.

Прокашля се, хвърли бегъл поглед в двете посоки и профуча на червено през кръстовището. Конър се зачуди колко ли късно е станало. По улиците нямаше почти никакво движение.

— Знаеш ли какво, момчето ми? — продължи баба му. — Ние с тебе все пак имаме нещо общо.

— Така ли? — рече Конър и болницата се мерна зад следващия завой.

— О, да — отвърна баба му, настъпи газта до ламарината и момчето видя как сълзите ѝ потекоха още по-силно.

— Кое е това нещо? — попита.

Баба му отби в първото свободно място на паркинга, което се мерна пред очите ѝ, колата се удари тъпо в бордюра и спря.

— Майка ти — отвърна тя и за първи път погледна Конър в очите. — Майка ти е общото между нас.

Конър не отговори.

Но я разбра. Майка му беше нейна дъщеря. Майка му беше най-важният човек в живота и на двама им. Това означаваше, че той и баба му имат много общо.

Най-малкото имаха отлична отправна точка.

Баба му изключи двигателя и отвори вратата.

— Трябва да бързаме — каза.

Баба му се втурна в майчината му болнична стая, а на лицето ѝ беше изписан ужасен въпрос. Но медицинската сестра, която ги чакаше вътре, отговори веднага:

— Всичко е наред — каза. — Не сте закъснели.

Бабата на Конър притисна длани до устата си и изплака от облекчение.

— Виждам, че сте го намерили — каза сестрата.

— Да — беше късият отговор.

Конър и баба му обърнаха очи към Конъровата майка. В стаята цареше полумрак, светеше само нощната лампа над главата ѝ до леглото. Майката на Конър лежеше, очите ѝ бяха затворени, дишаше така, сякаш на гърдите ѝ тегнеше непреодолима тежест. Сестрата излезе и ги остави, баба му седна на стола до леглото и взе ръката на майка му в своята. Притисна я до себе си, целуна я и я залюля лекичко.

— Мамо? — чу момчето. Говореше майка му, но гласът ѝ беше толкова нисък и тих, че думите едва се разбираха.

— Тук съм, мила — каза баба му, без да изпуска ръката на майка му. — И Конър е тук.

— Тук ли е? — промълви майка му, без да отваря очи.

Бабата на Конър го погледна, давайки му знак да каже нещо.

— Тук съм, мамо — каза момчето.

Майка му не отвърна нищо, само протегна другата си ръка към него.

Молеше го да я хване.

Да я хване и да не я пуска.

— Това е краят на историята — каза тихо чудовището зад гърба му.

— Какво да правя? — прошепна Конър.

Усети как чудовището сложи длани на раменете му. Ръцете му някак си бяха станали малки, малки като човешки, и Конър почувства, че те го държат прав, държат го да не падне.

— Трябва просто да кажеш истината — отговори чудовището.

— Страх ме е — каза Конър.

Виждаше баба си в полумрака, надвесена над дъщеря си. Виждаше ръката на майка си, все така протегната към него, виждаше и очите ѝ, все така затворени.

— Разбира се, че те е страх — рече чудовището и лекичко го побутна напред. — И въпреки това ще сториш нужното.

И ръцете на чудовището нежно, но твърдо поведоха Конър към майка му, и момчето за миг вдигна поглед и видя часовника на стената над главата ѝ. Някак си беше станало така, че стрелките вече сочеха 11:46 вечерта.

До 12:07 оставаха още двайсет и една минути.

Прииска му се да попита чудовището какво ще стане, когато часът настъпи, но не посмя.

Защото му се стори, че знае отговора.

— Ако кажеш истината — прошепна чудовището в ухото му, — ще имаш сили да посрещнеш всичко, което предстои. Каквото и да е то.