Патрик Нес - Часът на чудовището

От мрака под скалата се зачу нисък шум. Ръмжащ, ровещ, думкащ шум.

Сякаш нещо огромно се движеше в мрака там, долу.

Нещо по-грамадно от света.

И това нещо се катереше нагоре по скалата.

— Конър? — въпросително го повика майка му, обръщайки се отново през рамо да го погледне.

Но Конър знаеше. Вече беше твърде късно.

Истинското чудовище приближаваше.

— Мамо! — изкрещя Конър и с неимоверно усилие се изправи на крака, изтегляйки се изпод невидимата тежест, която го натискаше надолу. — МАМО!

— Конър! — извика и майка му, отстъпвайки назад от ръба на скалата.

Но думкането ставаше все по-силно. По-силно, И по-силно.

— МАМО!

Той знаеше, че не може да стигне до нея навреме.

Защото се чу рев и един облак пламтящ мрак издигна над скалния ръб две гигантски длани. Те увиснаха във въздуха и застинаха неподвижни над майката на Конър, която заотстъпва, залитайки.

Но нямаше сили да им избяга, беше слаба, твърде слаба…

И дланите на мрака рязко връхлетяха върху нея с един страшен замах, сграбчиха я и я завлякоха в бездната зад скалата.

И в този миг Конър вече можеше да тича. С вик той се хвърли през поляната, тичаше толкова бързо, че за малко да се препъне, хвърли се напред, хвърли се към протегнатите ѝ ръце, докато черният мрак я дърпаше надолу.

И пръстите на момчето се впиха в нейните длани и той я задържа.

Това беше кошмарът. Това беше кошмарът, от който се будеше с писъци всяка нощ. Кошмарът се разиграваше, точно сега, точно тук .

Конър лежеше на ръба на скалата, едва се крепеше, ръцете му стискаха ръцете на майка му с всички сили, мъчейки се да я задържат да не бъде завлечена в чернотата, да не бъде завлечена надолу от съществото, допълзяло от бездната.

Същество, което Конър сега отлично виждаше.

Истинското чудовище, чудовището, от което той действително се боеше, онова, което беше очаквал да види в часа, когато за първи път го посети тисовото дърво, истинското, кошмарното чудовище, направено от облаци, от пепел и черни пламъци, но и с истински мускули, с истинска сила, с истински алени очи, които се взираха изотдолу в момчето, с истински проблясващи като слонова кост зъби, които щяха да разкъсат майка му жива. И по-лошо съм виждал , беше казал Конър на чудовището-дърво в нощта, когато се запознаха.

Сега под него в бездната клечеше онова, същото, по-лошото.

— Помогни ми, Конър! — изкрещя майка му. — Не ме пускай!

— Няма! — извика момчето. — Обещавам!

Кошмарното чудовище нададе рев и дръпна по-силно и рязко, дланите му се сключиха плътно около тялото на Конъровата майка.

И ръцете ѝ започнаха да се изплъзват от хватката на Конър.

— Не! — извика момчето.

Майка му изпищя от ужас.

— Моля те, Конър! Дръж ме!

— Държа те, мамо! — изкрещя момчето. Обърна се назад и погледна тисовото дърво, което все така стоеше на мястото си. Не беше помръднало. — Помогни ми! Не мога да я удържа сам!

Но чудовището-дърво остана на място, втренчено, мълчаливо.

— Конър! — изкрещя майка му.

И ръцете ѝ се изплъзваха.

— Конър! — изкрещя тя отново.

— Мамо! — извика момчето и стисна още по-здраво.

Но дланите ѝ се изплъзваха от ръцете му, тя натежаваше все повече и повече, кошмарното чудовище теглеше все по-силно и по-силно.

— Изплъзвам се! — извика Конъровата майка.

— НЕ! — кресна момчето.

Лежеше цял напред, притиснал гърдите си към камъка, тежестта ѝ висеше на силата му, кошмарното чудовище дърпаше неотклонно.

Тя изпищя отново.

И отново.

И беше толкова тежка , толкова невъзможно тежка.

— Моля те — прошепна си Конър. — Моля те.

— И тук — изрече тисовото дърво зад рамото му — започва четвъртата история.

— Млъквай! — кресна Конър. — Помогни ми!

— Тук е истината на Конър О’Мали.

И майка му пищеше.

И се изплъзваше.

Беше толкова трудно да я задържи.

— Сега или никога — рече тисовото дърво. — Трябва да изречеш истината.

— Не! — отговори Конър и гласът му се пречупи.

— Трябва.

— Не! — повтори Конър, загледан надолу към лицето на майка си…

И тогава истината изведнъж дойде…

И тогава кошмарът достигна своята върховна точка, своята идеално върховна точка…

— Не! — изкрещя Конър още веднъж…

И майка му падна.

В този момент Конър обикновено се будеше. Когато майка му се изплъзваше от хватката му и падаше с писък в бездната, грабната от кошмара, изгубена завинаги, момчето обикновено рязко се събуждаше и сядаше, мокър от пот, със сърце, което биеше толкова силно, че му се струваше, че умира.