Патрик Нес - Часът на чудовището

Изрече истината.

Разказа остатъка от четвъртата история.

— Не можех да издържам повече! — изплака момчето, докато пламъкът бушуваше край него. — Не можех да издържам да знам, че тя си отива! Исках всичко да свърши! Исках всичко да свърши !

И тогава пламъкът изяде света, изтри всичко, заличи го, заличи и самия Конър.

И Конър прие края с облекчение, защото той беше мечтаното, така дълго чаканото и заслужено наказание.

Конър отвори очи. Лежеше в тревата на гробището на хълма над дома си.

Все още беше жив.

Което беше най-лошото нещо, което можеше да се случи.

— Защо то не ме уби? — изстена той и зарови лице в дланите си. — Заслужавам най-лошото.

— Дали? — попита чудовището, надвесено над главата му.

— Мислих за това дълго, много дълго — каза Конър болезнено бавно, борейки се с всяка дума. — От началото знаех, че тя няма да оцелее, знаех го едва ли не от първия момент. Тя казваше, че се чувства по-добре, защото това бяха думите, които аз исках да чувам. И аз ѝ вярвах. Само дето и не ѝ вярвах.

— Не, не ѝ вярваше — каза чудовището.

Конър мъчително преглътна.

— И тогава започнах да мисля колко силно искам всичко да свърши . Колко силно искам вече да не трябва да мисля за това. Как вече не мога да издържам да чакам. Чувствах такава самата, самота, която не можех да издържам повече.

Сега момчето наистина заплака, заплака по-силно и по-ясно от когато и да било и плака повече, отколкото изобщо беше плакало след първия ден, в който се разбра, че майка му е болна.

— И част от теб просто искаше всичко да приключи — каза чудовището, — дори и това да означава да я изгубиш.

Конър кимна, защото вече не можеше да говори.

— И тогава дойде кошмарът. Кошмарът, който винаги свършваше с…

— Аз я пускам — задавено каза Конър. — Мога да я държа още, мога да я държа дълго, но не го правя. Разтварям пръсти и я пускам.

— И това — рече чудовището, — е истината.

— Не искам да го правя! — повиши глас Конър. — Не искам да я пусна! А сега всичко се случва наистина! Тя умира и аз съм виновен за това!

— А това пък — изрече чудовището, — вече няма нищо общо с истината.

Мъката на Конър беше нещо осезаемо, физическо, което го стискаше като с клещи, смазваше го като увил се около него мускул. Момчето не можеше да диша дори само заради това, че дишането изискваше нечовешко усилие , и той се отпусна отново на земята, и му се прииска тя да се отвори и да го погълне веднъж завинаги.

Смътно почувства как грамадните ръце на чудовището го повдигнаха и го сгушиха като в гнездо. Едва усещаше клонките и листата, които го обвиха и го положиха да легне по гръб на меко.

— Аз съм виновен — каза Конър. — Аз я пуснах. Аз съм виновен.

— Не си виновен — прошепна чудовището, а гласът му се понесе във въздуха около момчето като бриз.

— Виновен съм.

— Просто си искал болката да спре — каза чудовището. — Твоята собствена болка да спре. Да сложиш край на това, че тя те изолира от всички. Няма нищо по-човешко от това желание.

— Не исках — каза Конър.

— Искал си го — поправи го чудовището, — но в същото време не си го искал.

Конър подсмръкна и погледна чудовищното лице, издигнало се над него, грамадно като стена.

— Как може човек да иска и да не иска едновременно?

— Може, защото хората сте сложни зверове — отвърна чудовището. — Как може една кралица да е едновременно добра вещица и зла вещица? Как може един принц да е едновременно убиец и спасител? Как може един знахар да е едновременно злонравен и добронамерен? Как може един свещеник да е едновременно грешен и добросърдечен? Как е възможно невидимите хора с нечовешко усилие да накарат останалите да ги виждат, но след това да се оказва, че са станали само още по-самотни?

— Не знам — сви изтощено рамене Конър. — Така и никога не разбрах твоите истории.

— Отговорът се крие в това, че няма значение какво мислиш — отвърна чудовището, — защото собственият ти разум противоречи сам на себе си стотици пъти всеки ден. Ти искаше да пуснеш майка си да си отиде, но в същото време отчаяно желаеше да я спася. Съзнанието ти вярва в успокоителни лъжи, докато едновременно с това отлично знае болезнените истини, които са предизвикали появата на тези лъжи. И разумът ти те наказва за това, че вярваш едновременно и в двете.

— Но как да се пребори човек с това? — попита Конър с дрезгав глас. — Как да се бориш с всички тези противоречиви неща вътре в теб?