Патрик Нес - Часът на чудовището

— Ей — чу Конър. Някой наблизо шепнеше. Най-вероятно поредната подигравка. Вижте го само Конър О’Мали, седи като истукан. Изрод.

— Ей — чу отново Конър, този път произнесено с още по-настоятелен тон.

И тогава осъзна, че някой шепне на него .

Лили седеше на чина до него от отсрещната страна на пътеката — там беше седяла през всичките години, откакто ходеха на училище заедно. Сега очите ѝ не слизаха от госпожа Марл, но пръстите ѝ стискаха бележка.

Бележка за Конър.

— Вземи я — прошепна Лили с ъгълчето на устата си и протегна бележката.

Конър провери дали госпожа Марл ги гледа, но в момента учителката беше твърде заета да изразява умереното си разочарование от работата на Съли и описанието, което той бе дал на живота си — въпросното описание силно наподобяваше биографията на един точно определен паякообразен супергерой. Конър посегна през пътеката и взе бележката.

Тя беше сгъната сякаш няколкостотин пъти и отварянето ѝ приличаше на развързване на възел. Конър хвърли на Лили раздразнен поглед, но тя все така упорито се преструваше, че следи какво говори учителката.

Конър изглади бележката на чина и я прочете. Въпреки всички прегъвки, написаното се състоеше само от четири реда.

Четири реда. След тях целият свят се смълча.

Прости ми, че разказах на всички за майка ти , гласеше първият ред.

Мъчно ми е, че вече не съм ти приятелка, гласеше вторият.

Добре ли си? , гласеше третият.

Азте виждам , гласеше четвъртият ред, а думичката Аз беше подчертана поне сто пъти.

Конър прочете бележката още веднъж. И още веднъж.

Погледна към Лили, която в момента приемаше похвалите на госпожа Марл и видя, че страните на момичето бяха потънали в яростна руменина, но не заради думите на учителката.

Госпожа Марл продължи нататък между чиновете, подминавайки с лекота Конър.

Когато учителката отмина, Лили погледна момчето. Погледна го право в очите.

В бележката беше казала истината. Лили виждаше Конър, наистина го виждаше .

Конър преглътна болезнено, преди да успее да проговори.

— Лили… — почна той, но тогава вратата на класната стая се отвори, влезе секретарката на училището, повика госпожа Марл и ѝ зашепна нещо на ухото.

После и двете се обърнаха и се втренчиха в Конър.

Бабата на Конър спря точно пред вратата на майчината му болнична стая.

— Няма ли и ти да влезеш? — попита Конър.

Баба му поклати глава.

— В чакалнята съм — отговори, обърна се и го остави сам.

Стомахът на момчето беше свит болезнено от страх какво ще завари в стаята. Никога досега не го бяха викали от училище, не и насред часовете, никога, дори когато бяха приели майка му болницата миналия Великден.

През съзнанието му препускаха въпроси.

Въпроси, които Конър умишлено прогони.

Натисна дръжката и отвори вратата, уплашен, че ще види най-страшното.

Но майка му беше будна, болничното легло беше повдигнато и тя седеше. Нещо повече, усмихваше се, и за секунда сърцето на Конър подскочи. Новото лекарство сигурно е проработило. Тисовото дърво я е излекувало. Чудовището е помогнало…

Но после видя, че очите на майка му не се усмихват. Тя се радваше да го види, но беше и много уплашена. И тъжна. И по-уморена от когато и да било, което вече означаваше много. А и не биха го взели от училище насред занятията, само за да му съобщят, че майка му се чувства мъничко по-добре.

— Здравей, сине — каза тя и когато го каза, очите ѝ се напълниха със сълзи и Конър чу как гласът ѝ натежа.

А след това усети как в него бавно, много бавно започва да зрее гняв.

— Ела при мене — каза майка му и потупа с длан чаршафа до себе си.

Конър приближи, но не седна на леглото, а се свлече на стола до него.

— Как си, мили? — попита майка му със слаб глас, дъхът ѝ излизаше от гърдите още по-колебливо и от вчера. Днес сякаш още повече тръбички влизаха в тялото ѝ, подаваха ѝ лекарства и кислород, и кой знае още какво. Тя не носеше шал, главата ѝ беше гола и бледно-бяла под флуоресцентното болнично осветление. Конър почувства почти непреодолимо желание да я покрие с нещо, да я защити, преди някой друг да е видял колко уязвима е.

— Какво става? — попита момчето. — Защо баба ме взе от училище?

— Исках да те видя — отвърна майка му — не знам дали по-късно ще имам тази възможност, защото морфинът ме праща право в Страната на сънищата.

Конър скръсти ръце и ги притисна силно до гърдите си.