Патрик Нес - Часът на чудовището

— Понякога вечер си будна — каза. — Можеше да ме видиш довечера.

Знаеше, че всъщност задава въпрос. Знаеше, че и майка му знае това.

Знаеше също, че когато тя заговори, всъщност даде отговор на въпроса му.

— Исках да те видя сега , Конър — каза и очите ѝ отново се наляха и гласът ѝ пресекна.

— Време е за разговора, нали? — попита Конър по-остро, отколкото искаше. — Време е за…

Не довърши изречението.

— Погледни ме, сине — каза майка му, защото той беше забил поглед в пода. Съвсем бавно Конър вдигна очи към нея. Усмивката ѝ беше свръхуморена и момчето видя колко дълбоко във възглавницата е потънала главата ѝ, сякаш не ѝ бяха останали сили дори да я държи изправена. Осъзна, че цялото легло е повдигнато, защото иначе майка му не би могла нито да седне, нито да обърне глава, за да го гледа.

Тя пое дълбоко въздух, за да заговори, което ѝ причини кошмарен пристъп раздираща кашлица. Отне ѝ няколко минути, преди да може да каже каквото и да било.

— Говорих с лекаря тази сутрин — рече тя със слаб глас. — Новото лекарство не действа, Конър.

— Лекарството от тисово дърво?

— Да.

Конър се намръщи.

— Как може да не действа?

Майка му преглътна.

— Нещата се развиват твърде бързо. Това лекарство беше бледа последна надежда. А сега и пневмонията…

— Но как може да не действа ? — повтори Конър, сякаш не питаше майка си, а някой друг.

— Знам — отвърна майка му с усмивка. — Толкова дни непрекъснато гледах тисовото дърво през прозореца и беше започнало да ми се струва, че то е приятел, който ще ми се притече на помощ, когато положението стане най-лошо.

Конър все така стоеше със скръстени ръце.

— Но лекарството не помага .

Майка му лекичко поклати глава. На лицето ѝ беше изписана тревога и Конър разбра, че тя се тревожи за него.

— И какво ще стане сега? — попита момчето. — Какво е следващото лечение?

Майка му не отговори. Самото ѝ мълчание вече беше отговор.

Конър обаче изрече думите на глас.

— Лечение няма.

— Съжалявам, сине — отвърна майка му и сълзите потекоха от очите ѝ, въпреки че усмивката все така остана на лицето ѝ. — Никога не съм съжалявала по-силно през целия си живот.

Конър отново загледа пода. Усети, че не може да диша, сякаш кошмарът го беше обвил и изсмукваше въздуха от гърдите му.

— Ти каза, че лекарството ще ти помогне — рече на пресекулки.

— Знам.

— Ти го каза. Вярваше , че ще ти помогне.

— Знам.

— Излъга ме — изрече Конър и вдигна очи към майка си. — Лъгала си ме през цялото време.

— Наистина вярвах, че ще ми помогне — отвърна тя. — Може би точно вярата е това, което ме задържа тук толкова дълго, Конър. Вярвах, за да вярваш и ти .

Майка му протегна ръка към него, но Конър се дръпна.

— Ти ме излъга — повтори той.

— Мисля, че дълбоко в сърцето си ти винаги си знаел как ще завърши всичко — каза майка му. — Нали?

Конър не отговори.

— Няма проблем, че си ядосан, мили — продължи майка му. — Наистина няма проблем — после тихичко се засмя. — Аз също съм страшно ядосана, да ти кажа право. Но искам да знаеш нещо, Конър, искам да го знаеш задължително и сега е много важно да ме слушаш внимателно. Слушаш ли ме?

Тя отново се протегна към него. След секунда колебание Конър ѝ позволи да го хване за ръка, но хватката ѝ беше така слаба, о, така слаба .

— Ядосан си точно толкова, колкото трябва да бъдеш — каза майка му. — Не позволявай на никого да те поучава в обратното и да ти обяснява как не трябва да се гневиш. Не го позволявай нито на баба си, нито на баща си, нито на мен. А ако ти се прииска да трошиш разни неща, за Бога, троши ги, както си му е редът!

Конър не можеше да вдигне очи и да я погледне. Просто не можеше .

— И ако един ден — продължи майка му и сега вече наистина плачеше, — ако един ден погледнеш назад и разбереш, че вече не искаш да бъдеш гневен, ако разбереш, че вече не искаш да ми бъдеш толкова ядосан, че да не можеш дори да говориш с мен — както сега — трябва да знаеш, Конър, че всичко е наред. Няма проблем. Аз разбирам. Разбирам. Знам всичко, което искаш да ми кажеш, дори без да го изричаш на глас. Чуваш ли?

Конър все още не можеше да погледне майка си, главата му беше натежала толкова, че не можеше да я повдигне. Целият се беше превил на две, сякаш някой беше пречупил гръбнака му точно по средата.

Но кимна в отговор на думите ѝ.

Чу как майка му въздъхна тежко и дрезгаво, чу облекчението във въздишката ѝ, чу и изтощението.