Патрик Нес - Часът на чудовището

— Но как бих могла да сторя нещо подобно? — изрече директорката.

Конър застина.

— Как бих могла да сторя нещо подобно и след това да продължавам да се наричам „учител“? — повтори възрастната жена. — При всички трудности, през които ти в момента преминаваш — тя поклати леко глава. — Ще дойде ден и ние с тебе ще си поговорим за постъпката ти, Конър О’Мали. Ще се погрижа този ден да дойде, повярвай ми — после започна да прибира документите от бюрото си. — Но този ден не е днес — после погледна момчето за последен път. — Днес си имаш по-сериозни грижи.

На Конър му отне цяла секунда да осъзнае, че това е краят. Краят. Това беше всичко, което щеше да го сполети след извършеното в трапезарията.

— Няма да ме накажете? — попита той.

Директорката му се усмихна мрачно и въпреки това някак си мило, а после каза почти същото, което беше казал и баща му онази сутрин в кухнята:

— Какъв смисъл би имало?

Госпожица Куон го изпрати до класната стая. Двамата ученици, които срещнаха в коридора, отстъпиха и се долепиха до стената само като зърнаха Конър.

Когато момчето отвори вратата на стаята, целият клас замлъкна и се втренчи в него. Децата и учителката проследиха с безмълвен поглед крачките на Конър, който се върна на чина си и седна. Лили, седнала на чина до него, имаше вид, сякаш се кани да каже нещо. Но в крайна сметка и тя премълча.

Никой не размени и дума с Конър до края на учебния ден.

Има и по-тежки мъки от това да бъдеш невидим , беше рекло чудовището и се беше оказало право.

Конър вече не беше невидим. Сега всички отлично го виждаха.

Но сега разстоянието между него и тях беше непреодолимо.

Минаха няколко дни. После още няколко. Трудно беше да се каже колко точно. За Конър всички дни се сливаха в един-единствен, грамаден сив ден. Той ставаше сутрин, баба му не разговаряше с него, така и изобщо не беше отворила дума дори за телефонното обаждане от директорката. После момчето отиваше на училище, там също никой не му проговаряше. След това ходеше на свиждане на майка си в болницата, но тя беше твърде уморена, за да си приказват. Баща му звънеше по телефона, но той пък нямаше какво да каже.

Чудовището също не се беше мяркало. Конър не го беше виждал след нападението над Хари, макар вече да се предполагаше, че е настъпило времето момчето да разкаже на съществото своята, четвъртата история. Конър чакаше нощ след нощ. Нощ след нощ чудовището не идваше. Може би знаеше, че Конър няма понятие що за история трябва да му разкаже. Или пък че има понятие и по тази причина категорично ще откаже да разказва.

Всяка нощ Конър най-сетне заспиваше и тогава идваше кошмарът. Вече го сънуваше всеки път, когато затвореше очи, и всеки път кошмарът беше все по-страшен, ако това изобщо беше възможно. Момчето се будеше с викове три-четири пъти на нощ, а веднъж крещя толкова силно, че баба му почука на вратата на стаята му, за да провери какво става.

Почука, но не влезе.

Дойдоха съботата и неделята, които Конър и баба му ги прекараха в болницата, тъй като новото лекарство, което майката на Конър вземаше, действаше бавно и междувременно тя беше развила бронхопневмония. Болките ѝ също се бяха влошили и сега през повечето време тя или спеше, или говореше несвързано от болкоуспокоителните. Когато започнеше бълнуването, бабата на Конър го отпращаше вън и момчето скоро свикна да се шляе по болничните коридори и така добре ги опозна, че дори веднъж помогна на една заблудена възрастна женица да намери пътя до рентгена.

Лили и майка ѝ също дойдоха на свиждане през уикенда, но по време на гостуването им Конър не мръдна от малкия магазин за сувенири във фоайето на болницата и чете там списания, докато не се увери, че двете са си тръгнали.

А после, по някакъв необясним начин, отново се оказа в училище. Колкото и невероятно да му се струваше, за останалата част от света времето продължаваше да си тече напълно нормално.

Останалата част от света не беше потънала в очакване.

Госпожа Марл върна на всички домашното по животопис. Тоест, върна домашното на всички, които изобщо имаха някакъв живот, за който бяха писали. Конър просто седеше неподвижно на чина си, подпрял брадичка с ръка, и не сваляше очи от часовника. До 12:07 оставаха още два часа и половина. Не че това имаше значение. Момчето беше започнало да мисли, че чудовището е изчезнало завинаги.

Е, просто още някой в този свят, който не иска да си говори вече с Конър О’Мали.