Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Да, знам — рече ми мъжът и леко дръпна юздите.

Черният жребец спря да рие с копито в земята, но аз за всеки случай хванах Пес за каишката.

— Ти си дъщеря й, нали?

— Да. Дина Тонере.

Той скочи от коня и направи няколко крачки към мен. Пес се озъби и така се задърпа, че едва не ме събори.

— Кротко — скарах му се аз — Седни!

Пес изпълни командата с неохота. Цялото му дълго сиво тяло беше напрегнато, а мускулите му трепереха. Защо беше толкова враждебен? Дали защото мама я нямаше? Непознатият спря и се загледа за миг в озъбената муцуна на Пес. После отново се обърна към мен. И макар че стоеше съвсем близо, ме гледаше право в очите.

Аз изтръпнах. Очите му бяха сини, тъмносини като нощното небе. Едно студено, ясно нощно небе. Те се взираха в моите без колебание и страх. Този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е специален по един необикновен начин и е най-добрият приятел, който можеш да намериш , беше ми казала мама. Означаваше ли това, че непознатият ми беше приятел? Или пък можеше да ми бъде? Изведнъж ми стана интересно и го огледах по-добре. За разлика от повечето мъже, които познавах, той нямаше брада. Дори мустаци нямаше. Лицето му беше съвсем гладко, като на дете. Имаше фин нос, устни и брадичка. Не можех да кажа на колко години е. Макар че кожата му приличаше на детска, в изражението и погледа му имаше нещо, което го правеше да изглежда по-голям например от Давин или Торк, първородния син на мелничаря.

— Нося вест от майка ти, Дина — каза ми той. — Тя се нуждае от помощта ти.

Смразяващото предчувствие, което ме прободе, когато с Давин се спогледахме по време на закуска, внезапно се върна — още по-силно от преди.

— Какво е станало? — попитах аз с немощен, уплашен и самотен глас.

— По-добре сама да ти каже — отвърна ми той. — Ако не те е страх да яздиш голям кон, можем да тръгнем веднага. А теб не те е страх, нали?

— Не — рекох му аз, макар че черният жребец беше по-голям от всички коне, на които се бях качвала. — Но трябва да оставя бележка на брат си.

— Брат ти? Ами той къде е?

— При ковача — казах аз — Ще се позабави там.

И през ум не ми мина да не го последвам, нищо че не го познавах, а Пес го лаеше. Вярвах му. А и как можех да не му вярвам след като стоеше пред мен и ме гледаше в очите, както само семейството ми правеше? А може би мама беше решила, че обучението ми трябваше да започне със случилото се в Дунарк, каквото и да беше то.

Затворих Пес в кухнята. Веднага щом го пуснах, той отново започна да лае, изправи се и опря лапи на вратата. Не можах да го усмиря, колкото и да му шътках. Измих си ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и влязох вътре, за да напиша бележка на Давин. Имам красив почерк. Толкова хубав, че мама понякога ме оставя да надписвам етикетите на бурканите, гърненцата и шишетата, които държим в килера, защото не е без значение дали там пише валериан или беладона. Някои от билките, които мама използва, са опасни, ако човек обърка дозата или ги даде на друг пациент, вместо на онзи, за когото са предназначени.

— Къде отиваме? — извиках аз на мъжа, който ме чакаше на двора, като продължаваше да държи юздите в ръка. — В Дунарк ли?

— Да, в Дунарк.

И така аз написах на Давин, че е дошъл пратеник от Дунарк, че мама все още е там и се нуждае от мен. Че може би ще е по-добре да останат да пренощуват у ковача. И накрая добавих: „С обич, Дина“. Сгънах бележката, адресирах я до Давин и я оставих по средата на кухненската маса, където нямаше как да не я види. Взех изпраната си пелерина, наредих на Пес да си отиде в коша и отново излязох навън.

Черният жребец изглеждаше много голям, но непознатият ме вдигна сякаш бях безтегловна, и ми помогна да седна странично на седлото — също като изисканите дами. Така, разбира се, изглеждах много по-добре, отколкото като замятах пола и възсядах коня напречно… През цялото време имах усещането, че се плъзгам надолу. Мъжът ме бе хванал здраво през кръста с едната си ръка, а с другата направляваше коня с лекота.

— Все още не знам как се казваш — казах аз нервно.

— Дракан — отвърна ми той, без да си направи труда да уточни дали това е малкото му име или фамилията. Конят се затича в лек галоп, а аз трябваше да се задоволя с това да вися от едната му страна. Но макар да се бяхме отдалечили доста от къщи, все още чувах как Пес лае ли лае, сякаш изобщо не възнамеряваше да спре.

Дунарк беше стара крепост, която малко по малко се беше разраснала в град. Намираше се на висока скала, извисяваща се сред равнината — сякаш някой великан беше запратил планина по средата на речната долина. Късното следобедно слънце се отразяваше в реката, в морето, в езерата и в пясъчните плитчини, които се виждаха съвсем ясно оттук. А четвъртитата черна скала на Дунарк се издигаше с острите си зъбери и всяваше страх.