Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Госпожо Тонере, всички улики водят към него. Самият той твърди, че нищо не помни. Аз обаче мисля, че Жрицата на срама би могла да опресни паметта му и да го накара да осъзнае вината си.

— Не и ако е невинен.

— Един старец. Едно четиригодишно момче. Една жена и нероденото й дете. Четири човешки живота. Нима е странно, че иска да забрави?

— Не мога да накарам някого да си спомни нещо, което не е извършил.

Мама не беше помръднала от мястото си, но гласът й бе загубил от остротата си.

— Участвах в залавянето му, госпожо. Да ви разкажа ли как изглеждаха покоите на графа? Да ви разкажа ли колко пъти я беше наръгал и къде? Гледката изобщо не беше красива. Никак даже.

— Замълчете — извика мама ядосано и ужасено. — Не пред детето…

Тя ме посочи с ръка.

— Госпожата има право. Тази история не е за детски уши. Но тази жена беше съпруга на братовчед ми. И на нейното дете не би му било приятно да чуе това. То беше само на четири години. Ще ми е много, ама много трудно да забравя случилото се. И ми се иска… — гласът му предразгавя от мъка — …това чудовище да си спомни какво е извършило. Нима желанието ми не е справедливо?

— Казвам ви, че…

— Да. Знам. Но ако Жрицата е сигурна в правотата си, то тогава може спокойно да остави дъщеря си да пренощува в една килия с чудовището. О, простете. С невинния — той буквално изсъска последното изречение, сякаш нямаше сила да го изрече.

Мама инстинктивно пристъпи към мен и застана между нас двамата с Дракан.

— Затова ли…?

— Да, затова я доведох. Много е лесно да се раздават присъди на непознати, нали? Виновен или не, какво ви засяга всъщност? Добре, подарете му свободата, щом сте толкова сигурна, но нека дъщеря ви първо прекара една нощ в неговата компания.

— Значи сте готов да използвате едно дете…

— Синът на братовчед ми никога няма да стигне възрастта на дъщеря ви.

Дракан се обърна и отвори вратата.

— Имате един час да размислите — каза той през рамо. — Ще се върна, когато изтече, за да чуя решението ви.

— Почакайте — тя го хвана за ръката и го дръпна така, че застанаха лице в лице. — Не те ли е срам… — започна мама. Погледът й беше онзи поглед, а гласът й — онзи глас, които бяха карали разбойници и убийци да се свиват от срам и да молят за заслужено наказание. Но Дракан я гледаше в очите без страх.

— Не — каза той твърдо. — Изобщо не се срамувам.

Вратата се хлопна с трясък и чухме стъпките на Дракан надолу по стълбата. Накъде ли се беше запътил? Дали щеше отново да мине покрай драконите?

— Мамо, тези дракони истински ли са?

— Дракони?

— Там, в леговището.

— А, тези ли? Не знам, всъщност аз не ги видях. Беше тъмно, а и вървях насред голяма група мъже с факли. Но се носеше гадна миризма и всички бяха много нервни. Оттам ли минахте? Само двамата?

Аз кимнах. Бях чула всяка дума от разказа на Дракан за убийствата и извършителя им, но драконите бях видяла със собствените си очи и все още усещах миризмата им в ноздрите си. В този миг се страхувах от тях повече отколкото от — как се казваше?— онзи Никодемус, когото Дракан наричаше чудовище.

— Ела тук. Плитката ти се е разплела.

Тя винаги се разплиташе. Така става, като имаш коса като конска опашка. Днес обаче мама беше по-внимателна, докато сплиташе отново едната от двете ми дълги дебели плитки.

— Изплаши ли се от драконите? — попита ме тя.

— Бяха противни. С люспи като на змии. И разкъсаха едно цяло теле само за секунда.

Мама стегна кожената връвчица колкото се може по-здраво около края на плитката ми. Знаех, че въпреки това плитката пак щеше да се разплете, може би дори още преди Дракан да се върне. Мама остана зад мен още миг и допря бузата си до косата ми.

— Не се страхувай — успокои ме тя. — Той е ядосан, защото не му казвам това, което иска да чуе. Но няма да ти стори зло. Не би посмял.

— Мамо… Но той те погледна право в очите.

Тя въздъхна и ме прегърна.

— Да. Аз самата не знам какво означава това. Факт е, че не изпитва срам. А господарят Никодемус, когото са набедили за убиец… Той съжалява за много свои постъпки, но не и за тази. А е толкова млад, Дина, само на седемнайсет — малко по-голям от Давин. Никой не ми вярва — нито Дракан, нито блюстителят на закона, но аз съм убедена, че той е невинен.

— Кои са жертвите?

— Самият владетел на крепостта — старият граф Ебнезер, снаха му Адела, вдовица на по-големия му син, който загина преди половин година при разбойническо нападение, и внукът му Биан.