Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Можем да махнем сламата — каза ми той. — И да донесем вода. Но точно сега няма откъде да намеря нова слама.

— Вода, идеално. Но нека да е топла, поне две кофи. Ако може и малко сапун.

Пазачът кимна, без да вдигне поглед.

— Карман, донеси метла — извика той на един от останалите стражи. — А вие двамата, намерете вода.

Приближих се до решетката на килията и надникнах вътре. Никодемус лежеше върху една зидана пейка. Той не погледна към нас, дори когато Карман се върна с метла в ръка и отворихме вратата. Докато Карман измиташе мръсната слама навън, останалите четирима пазеха затворника с вдигнати копия, но той не помръдна.

— Оттук нататък се оправяй сама — сопна ми се Карман сърдито. — Само като гледам това чудовище, ми се повдига. Моля, заповядайте, госпожице.

Той остави кофите с водата в килията, отвори ми вратата и се поклони иронично, сякаш бях някоя изискана дама, която отива на празненство. Аз влязох в килията и решетката се затръшна зад мен.

Никодемус лежеше на една страна, с лице към стената. Ризата му, някога бяла, беше от най-качествен лен с везба в синьо и златисто. Сега беше по-скоро кафява и съдрана на едното рамо. Част от дългата му тъмна коса бе прибрана в конска опашка. Не виждах лицето му.

— Господарю Никодемус? — промълвих аз нерешително.

Отначало сякаш не ме чуваше. След малко се обърна и бавно се изправи. Седемнайсетгодишен, така бе казала мама, но в момента изглеждаше хем по-голям, хем по-малък. Лицето му изразяваше едновременно самообладание и отчаяние. Брадичката, носът и едната му буза бяха подути и насинени. Явно се бяха отнесли доста жестоко с него.

— Момиче? — промълви той учудено. — Какво правиш тук? Коя си ти?

— Дина Тонере…

В този миг погледите ни се срещнаха.

— О, Боже! — прошепна той и зарови лице в дланите си. — О, Боже! Не отново. Госпожице, умолявам ви, смилете се над мен… смилете се над мен, вървете си.

— Не мога. Заключиха вратата — опитах се да звуча колкото се може по-спокойно, но гласът ми все пак леко трепереше. — Ще прекарам тук нощта.

Той ме погледна учудено, но после отново сведе глава.

— Защо?

— Това е заради нещо между мама и Дракан.

За него беше съвсем естествено да гледа човека, с когото разговаря. На моменти забравяше, че това съм аз, и погледите ни се срещаха, въпреки че всъщност изобщо не му се искаше. Всеки път, щом станеше така, той се свиваше, сякаш прободен от силна болка.

— Ти си дъщерята на Жрицата, нали? — попита ме той и отново скри лицето си в ръце.

— Да.

— Имаш нейните очи.

— Да…, знам.

Тогава обърнах внимание на ръцете му. Не му бяха позволили да се измие. По външната им част, между пръстите, по кокалчетата и под ноктите имаше засъхнала кръв. Не му бяха позволили да се измие. Ако мама беше права и той действително беше невинен… А те го принуждаваха да седи тук с ръце, покрити с кръв — кръвта на баща му, на Адела и на момчето… Беше прекарал целия ден и цялата нощ така, с кръвта на семейството си по себе си.

Внезапно осъзнах, че имаше нещо по-важно от това да изчистим пода. Взех едната кофа, поставих я пред него и му подадох грубия, жълтеникав сапун.

— Ето — казах аз. — Сега можеш да се измиеш.

Той остана неподвижен за миг. После рамената му започнаха да треперят и за секунда се уплаших, че ще заплаче. Никодемус протегна ръце напред, разпери пръсти и видях, че те също треперят. Наложи си да устои по-дълго на погледа ми. Имаше тъмносини очи, почти като тези на Дракан, но сега бяха толкова кръвясали, че ми беше трудно да ги гледам.

— Благодаря — рече ми той. — Не вярвах, че дъщерята на Жрицата може да е толкова… милостива.

Никодемус грабна парчето сапун, както гладният се нахвърля върху комата хляб. Първо изтърка дланите и ръцете си, после си свали ризата и изми лицето и торса си, накрая дори и косата, макар че след това затрепери от студ. Едната половина на гръдния му кош беше покрита със синини. Приличаше на ковача Рикерт, след като го беше ритнал големият товарен кон на мелничаря. Никодемус нямаше с какво да се избърше, защото не искаше отново да докосва кървавата риза. Аз свалих престилката си и му я подадох.

— Благодаря — каза ми той и още един път се насили да ме погледне в очите, макар че това му причиняваше болка.

— Ще измръзнеш така — промърморих аз, когато той захвърли ризата в най-далечния край на килията.

— Няма страшно — отвърна ми той. — Едва ли ще живея още дълго, та да имам време да се разболея.