Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Но защо… някой ще иска да ги убива?

— Никодемус е по-малкият син на графа. Говори се, че той искал да се ожени за Адела след смъртта на брат си, но граф Ебнезер не му позволил. Затова той се напил и в момент на умопомрачение убил баща си, а след това и Адела — или защото го отхвърлила, или защото отказала да прикрие деянието му. А що се отнася до сина й, малкия Биан… може би заради това, че видял всичко. Или пък чисто и просто не е можел да спре. Всичко изглежда очевидно. Открили са го мъртво пиян в преддверието, целия в кръв и с ножа в ръка. Нямал никакъв спомен от случилото се и нищо не можел да обясни. Блюстителят на закона е убеден във вината му, както аз — в невинността му. Не го е извършил той.

Тя ме обърна, за да вижда лицето ми, точно както беше направила и с Дракан. Беше бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Най-вероятно изобщо не беше мигвала, откакто тръгна от къщи в бурята.

— Това, което Дракан иска, е ужасно. Да накараш някого да повярва, че е сторил такова чудовищно злодеяние, и то когато е невинен… Това би било престъпление, също толкова зловещо като самите убийства. Разбираш ли?

Аз кимнах.

— Но ти можеш ли? Можеш ли да го накараш да повярва, че е бил той?

Лицето на мама изведнъж стана строго и сурово.

— Защо питаш?

— След като съм твоя ученичка, трябва да знам на какво е способна една Жрица на срама.

— Може и да мога, може и да не мога. Но дори не искам да опитвам. Разбираш ли? Не мога да сторя нещо, от което самата аз ужасно ще се срамувам. Затова… — тя сложи ръце върху раменете ми. — Дина, ако Дракан наистина изпълни заканата си… трябва да проявиш смелост и да ми се довериш. Никодемус е само едно голямо дете със съвсем обикновени прегрешения. Той не е чудовището, което го изкарват.

Когато Дракан се върна, слънцето почти беше залязло, а небето бе нашарено от златисти и пурпурни облачета. В началото той се спря на прага и ни наблюдаваше. Ние седяхме на прозореца и играехме на „Четно или нечетно“ с няколко дребни монети, които мама намери в кесийката си.

— Четно — предположи тя, сякаш изобщо не беше забелязала Дракан.

— Нечетно — отвърнах й аз и й показах трите монети, които стисках в ръка.

Мисля, че това го ядоса. Той направи няколко крачки и тръшна вратата след себе си.

— Е? — рече Дракан.

— Какво „е“? — попита мама, което го вбеси още повече.

— Очаквам отговор, госпожо. Къде ще прекара нощта дъщерята на Жрицата.

— Вкъщи, надявам се. В собственото си легло. Господарю Дракан, тази комедия продължи твърде дълго. Прекрасно разбирам колко сте разгневен и ужасен от това злодеяние, но аз изпълних дълга си на Жрица на срама и сега искам да си отида у дома.

— Не, госпожо, аз не разигравам комедии. Мисля, че спокойно можем да осъдим Никодемус и без помощта на Жрицата. Но искам той да осъзнае, че е виновен. Дина, ела тук.

Погледнах колебливо мама, но светлината беше вече толкова слаба, че не можех да прочета изражението на лицето й.

— Оставете момичето на мира. То нищо не е сторило.

— Нито пък Биан — каза Дракан тихо и ме хвана за ръката. — Ела, Дина, да вървим.

Аз се задърпах. Лесно беше да си смел на дневна светлина, но сега, когато мракът се спускаше, исках да остана при мама. Но Дракан имаше други планове. Той ме дръпна толкова силно, че въздухът изсвистя през зъбите ми.

— Е? — попита отново Дракан — Можете да сложите точка на това още сега. От вас зависи, госпожо.

Мама вдигна глава.

— Върви с него, Дина — рече ми тя спокойно. — И помни какво ти казах. Никодемус нищо няма да ти стори.

Въпреки това се страхувах. Но мама изглеждаше толкова горда и спокойна, че ми се прииска да й дам повод да се гордее и с мен.

— Не е необходимо да ме държите, господарю — казах му аз с най-хладния и учтив тон, на който бях способна. — И сама мога да ходя.

Мама се усмихна. Върху лицето на Дракан се изписа такова изражение, сякаш му беше влязло нещо в кривото гърло. Все пак ме пусна и аз тръгнах към вратата с уверена и спокойна крачка, без да се обърна.

В килията миришеше почти толкова лошо, колкото при драконите. Той беше повърнал няколко пъти, но разстланата по пода слама едва ли е била много чиста и преди това.

— Ако ще нощувам тук, трябва да почистите.

— Дракан каза…— започна един от пазачите, но аз улових погледа му. Бях сигурна, че и мама би използвала дарбата си в този момент.

— Как не ви е срам да се отнасяте така с друго човешко същество! — опитах се да звуча точно като мама, когато говори с гласа на Жрица, и мисля, че донякъде успях. Стражът сведе глава и не ме погледна повече.