Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Хайде, Дина! Върви тихо и спокойно — каза ми Дракан и тръгна напред, като не изпускаше от очи най-близкия дракон.

Той разтвори наполовина пастта си, изсъска насреща му и нас ни удари тежка миризма на гнилоч. Аз се вкопчих в едната ръка на Дракан, а сърцето ми биеше толкова лудо, че не чувах нищо друго, освен туптенето му. Но Драконът явно не гореше от желание да се раздели с къса, който беше захапал, само за да вкуси малко човешко месо. Той стоеше неподвижно, като ни наблюдаваше с жълтите си очи. Пусна ни да минем и дори да се отдалечим на разстояние три пъти по-голямо от него самия. Дракан затръшна зад нас решетката в края на леговището. Звукът от хлопването й ме зарадва така, както никой друг звук не беше ме радвал преди.

— Защо са тук? — попитах аз. — Кой би си ги гледал вкъщи по собствено желание?

— Не ти ли харесват? — Дракан стоеше неподвижно и наблюдаваше най-близкия жълтоок звяр. — Не виждаш ли, че са красиви по свой начин? Силни, гъвкави и опасни. А и можеш да разчиташ на тях. Те са такива, каквито са. Всъщност не са много по-различни от собственото ти зло куче у вас.

Аз изсумтях ядосано. „Изобщо не приличат на Пес!“ На Пес, който обичаше да го галят по корема и зад ушите. Големият топъл и любвеобилен Пес, когото можеше да викнеш да спи при теб, когато мама я нямаше…

— Много малко хора я виждат — каза Дракан, — но зверовете имат своя собствена красота. И са по-добри от цяла глутница кучета-пазачи.

Жълтоокият звяр разтръска глава и погълна къса месо наведнъж — почти четвърт теле — с козината, копитото и всичко останало. За миг шията на дракона се изду и сиво-зелените му люспи заблестяха като развълнувана водна повърхност. Поне телето вече беше мъртво. Представете си само какво ли е да те глътне жив?

Дракан с неохота се отдели от своите „кучета-пазачи“.

— Майка ти чака — каза той. — По-добре да побързаме.

След още една решетка се озовахме в мрачно подземие, което се осветяваше единствено от тесни процепи в горната част на стените. В сумрака, под сводестия таван, се виждаха две врати, но Дракан ме поведе по една зидана стълба към трета порта.

След мрака в подземието и леговището на драконите стаята, в която влязохме, ми се стори ослепително светла. Лъчите на следобедното слънце струяха през големия прозорец и човекът, който стоеше пред него, изглеждаше като тъмен силует в ярката им светлина. Но аз познавах този силует.

— Мамо…

Тя се обърна. Светлината беше толкова силна, че не виждах изражението на лицето й. Но можех да чуя остротата на тона й.

— Дина! Какво правиш тук?

Нищо не разбирах. Бях изминала целия път от Биркене до Дунарк. В продължение на няколко часа бях яздила най-големия кон, на който някога се бях качвала. Бях прекосила леговището на драконите с всичките шест чудовища в него, които можеха да глътнат цяло дете без никакъв проблем. Бях уморена и уплашена. Цялото тяло ме болеше и всичко това, защото Дракан ми беше казал, че мама се нуждае от помощта ми. А сега тя стоеше пред мен и ме питаше какво правя тук, сякаш ме бе спипала, докато тайно похапвам от черешата вкъщи.

— Ти каза… той каза… той каза, че ти си казала…

Започнах да плета език. Малко ми оставаше да се разплача. Но мама вече не гледаше към мен. Вместо това се беше втренчила в Дракан и го пронизваше с поглед.

— Какво означава това? — гласът й беше леден, направо смразяващ.

— Помислих си, че можем да си поговорим за ужасното престъпление на господаря Никодемус. Отново.

— Вече казах, че не е бил той.

— Можем ли да сме напълно сигурни? Май Жрицата на срама трябва да си поговори с него още веднъж.

— И каква полза ще има от това? Прекарах с него няколко часа. Видях дори най-дълбоко погребаните му грехове. Не е безгрешен. Също като останалите хора. Но това… чудовищно престъпление не е негово дело. Давам думата си на Жрица на срама. Доведете ми нов заподозрян и ще дам всичко от себе си. Ако не можете — пуснете ме да си вървя. Децата ми чакаха достатъчно дълго.

— Господарят Никодемус беше намерен целият покрит с кръвта на жертвите и с нож в ръка. Може да е бил толкова пиян, че не е осъзнавал какво прави, но със сигурност го е извършил. Макар и да не си спомня.

— Не, не е. Ако беше, в душата му все щеше да остане някаква следа, а такава няма.

— А не може ли да се появи?

Майка ми стоеше напълно неподвижна, изпъната като копие, и също толкова опасна.

— Какво иска да каже господарят Дракан с тези думи? — гласът й беше кристално чист и остър като стъкло. Ако Пес беше тук и можеше да чуе интонацията й, веднага щеше да заскимти и да се стрелне под леглото.