Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Достатъчно мед яде вчера — казах й аз. — Ще вземеш да заприличаш на голяма дебела мецана.

— Не съм дебела — отвърна ми тя. — Даже съм слаба!

Наистина беше така. Тя беше пухкавка, но тази пухкавост създаваше приятно усещане за мекота и очарование, като перата на гълъбица или кожухчето на малко котенце. Имаше права, пълна с блясък червеникавокафява коса, като мама и Давин, с малко повече червени, отколкото кафяви оттенъци. Аз бях единствената в семейството с коса като конска опашка.

— Добре — казах й аз. — Но все пак би било добре, ако медът ни стигне до края на зимата.

— Мама винаги ми дава пълна лъжица!

— Не, не става — започнах аз, но Давин ме прекъсна.

— Дай й колкото мед иска — каза ми той. Беше застанал до прозореца и гледаше към пътя.

— Но, Давин….

— Не бъди толкова строга с нея, Дина.

— Не е това… — погледнах лицето му, върху което беше изписана умора, и ръцете му, които беше скръстил на гърдите си, сякаш му беше студено. — Добре ли си?

— Да, всичко е наред. Но съм гладен. Скоро ли ще е готова кашата?

Знаех, че се тревожи за мама. Но се престорих, че не съм забелязала това. Сипах им овесена каша, а в тази на Мели сложих пълна лъжица мед.

— Дъждът е спрял през нощта — казах аз тихо на Давин.

— Да — отвърна ми той. — И вече не духа.

Спогледахме се през кухненската маса, но не си казахме нищо повече.

— Ето — рекох аз и подадох лъжицата от меда на Давин. — И на нас ще ни дойде добре малко сладко.

Към пладне слънцето се показа иззад облаците, но мама още я нямаше. Бяхме нахранили козите, кокошките, гълъбите и зайците. Бяхме събрали и обрулените през нощта от вятъра ябълки в градината зад къщата. Зелената ми пелерина беше почти суха и мирисът на суроватка се усещаше съвсем леко.

— Къде е мама ? — попита Мели. — Защо се бави толкова?

— Не знам, Мели.

Тя захлипа.

— Страх ме е. Къде е мама?

— Знаеш ли какво — казах аз и я хванах за ръката. — Сега Давин ще те заведе в ковачницата при Рикерт и Елин. Там ще си поиграеш със Сал и Тенна, докато мама се прибере.

Лицето на Мели грейна.

— Дали Елин ще изпече сладкиш?

— Може би — отвърнах й аз. — Тя често го прави, нали?

А и жената на ковача имаше слабост към Мели и нейните големи зелени очи.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Давин.

Аз поклатих глава.

— Най-добре поне един от нас да остане тук. А пък и за вас ще е по-добре, ако мен ме няма.

— Рикерт не се страхува от теб — възрази по-големият ми брат.

— Да, може би не се страхува, но никога не ме гледа в очите. А и… след вчерашната случка ще е най-умно да не се вясвам в града известно време.

— Това не е решение на проблема — отвърна ми той. Изглеждаше хем загрижен, хем ядосан.

— Може и да си прав, но аз оставам тук.

Когато Давин и Мели се скриха зад кокошарника, аз взех кошницата с ябълки и започнах да ги беля на пейката пред бараката за дърва. Около мен закръжаха няколко гладни жълто-черни зли оси, привлечени от слънчевата светлина и плодовия аромат. Трябваше внимателно да се оглеждам, когато се присягах за нова ябълка. Набързо пристигнаха и повечето кокошки, закудкудякаха и настана бой за обелките. Пес полегна на слънце край пейката, въздъхна тежко и положи глава на предните си лапи. Докато беше кутре, все не можехме да го отучим да лови оси и пчели, но след като три-четири пъти го нажилиха, сам се отказа. Изведнъж той вдигна глава и изръмжа. Хвърлих поглед към кокошарника. Нима Давин се беше върнал толкова бързо? Тогава се чу трополене от копита по пътя и сякаш камък ми падна от сърцето. Мама се прибираше.

Пес се изправи и изръмжа, а после започна да лае толкова яростно и оглушително, че подплаши кокошките и те се разлетяха на всички страни.

Отново ме обзе безпокойство. Пес не беше от кучетата, които много-много лаят. И в никакъв случай, не би лаял по мама и Блис. Значи приближаваше някой непознат. Може би случаен пътник, който имаше работа в Биркене или горе в планините Хьой.

По пътя се зададе голям черен кон. Ездачът му също беше висок. Беше облечен в черни кожени дрехи и тъмносиня мантия. Той спря коня и погледна Пес, който продължаваше яростно да лае. После се обърна към мен.

— Това ли е къщата на Жрицата? — попита той.

Черният кон изпръхтя срещу Пес и го предупреди да стои надалеч, като толкова силно тропна с предния си крак в земята, че изпод подковата му се разлетяха искри.

— Да — отвърнах аз, изправих се и поизбърсах ръцете си в престилката. — Но Жрицата не е тук сега.