Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Той не може да разказва хубаво като теб.

— Дори е по-добър от мен. Сега трябва да се държиш като голямо момиче. Я виж Дина. Тя да не би да плаче.

Не, аз не плачех. Но след днешния ден се чувствах също толкова малка, колкото беше Мели, и бях уплашена като нея. Искаше ми се силно да прегърна мама и да плача толкова дълго, че тя да си остане вкъщи. Само че не го направих, защото бях почти на единайсет години и защото знаех, че мама трябва да излезе, макар че изобщо не го иска и би дала всичко, за да остане с нас, да сложи Мели в леглото и да й разкаже за Зимния дракон, който не може да спи лете.

— Хайде, Мели — казах аз. — Мисля, че ябълката ти е готова. Искаш ли да й сложим малко мед?

За щастие Мели обожаваше сладко.

— Много мед — каза тя, — И сладко по средата.

Погледнах мама и тя кимна.

— Със сладко по средата — рече тя. — Но не забравяй да си измиеш зъбите.

— Може ли Пес да спи при мен?

— Да.

— В леглото?

— Да, в леглото. Нека обаче Дина първо го изчетка.

Мама се изправи, свали красивия си черен шал от куката над печката и се загърна с него. Давин вече държеше дебелото й зимно палто.

— Студено е — каза той. — Пренощувай там, ако времето е лошо. Ние ще се справим.

— Благодаря — каза тя. — Сигурна съм, че ще се справите. Но предпочитам да се прибера.

Мама го прегърна. Видях, че той вече я догонваше на ръст. Имаше същата рижава коса, същата изящна осанка с дълги ръце и стройни крака. Двамата бяха почти нереално слаби. Мели и аз бяхме по-набити и тромави. Мама наричаше това здравина. Казваше, че сме силни и земни. Но аз предпочитах да приличам на горска фея, като нея. И кой беше решил, че косата ми трябва да е черна и стърчаща, без никакъв блясък — като конска опашка. След като непременно е трябвало да наследя проклетата й дарба, не можеше ли с нея да взема поне малко от красотата й.

— Лека нощ, съкровище — каза мама и целуна Мели по бузата.

Мели протегна лепкавата си от меда ръка и обгърна шията на мама. Изобщо не искаше да я пусне, но дори и тя знаеше, че с мрънкане нищо няма да постигне.

— Да се върнеш веднага — каза Мели с уста, пълна с ябълка и мед. — Колкото се може по-бързо.

— Толкова бързо, колкото Блис може да галопира — обеща мама и се усмихна. — Лека нощ, Дина. Тя ме прегърна и аз усетих, че леко трепери. Погледнах папируса, който държеше в ръка.

— Нещо лошо ли е? — попитах аз колкото се може по-тихо, за да не чуе Мели.

— Така изглежда. Но нека първо да видим как стоят нещата.

— Може би трябва да дойда с теб. Искам да кажа — сега, след като съм твоя ученичка…

Тя поклати глава.

— Не! Достатъчно ти се струпа за един ден. Пък и е по-добре да започнеш с нещо по-безобидно.

Тя ме целуна по косата.

— Грижете се добре един за друг.

Пес въртеше опашка и умолително виеше, за да му позволи да я последва. Но мама хвана главата му, погледна в жълтите му очи и нареди:

— Остани тук. И се грижи за децата.

Голямото ни куче изскимтя, опашката му спря да се върти и се отпусна надолу. Но когато конникът от Дунарк отвори вратата на мама и я последва навън в дъжда и нощния мрак, Пес остана неподвижен.

Ние измихме меда от пръстите и лицето на Мели, помогнахме й да изчисти зъбите си от малиновите семки и я накарахме да изплакне устата си с ментова вода. Докато Давин разказваше историята за Зимния дракон, аз сресах Пес. След като Мели заспа с Пес в краката, двамата с Давин седнахме и дълго си говорихме, като накрая аз все пак му разказах за Сила.

— Сила е глупава гъска — каза той твърдо. — Хубаво си направила, ако си я засрамила малко. Дори собствените й братя смятат, че е станала прекалено зла.

През повечето време се радвах, че Давин е моят по-голям брат. Особено когато не ме дразнеше и не ме командваше. А тази вечер, когато мама я нямаше и навън продължаваше да духа и вали, това че той беше с мен, че беше на петнайсет — вече почти пораснал, ми създаваше приятно усещане за сигурност. Легнахме си едва когато от огъня беше останала само тлееща пепеляво-червена жар.

Сгушихме се в нишата при Моли и Пес не само заради топлината, но и за да не сме сами. Аз лежах в мрака и слушах вятъра, който постепенно утихваше. Дъждът беше спрял и вече не трополеше по покрива и капаците на прозорците. Ако времето се задържеше сухо, мама със сигурност щеше да се прибере още тази нощ — дори преди да съм заспала — помислих си аз.

Но когато се събудихме на сутринта, нея все още я нямаше.

На следващата сутрин се опитахме да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Давин отиде да отвори капаците на прозорците. Все още беше облачно, но вятърът бе утихнал. Аз налях вода от помпата на двора, запалих огън в огнището и приготвих овесена каша. Мели поиска малко мед в своята.