Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Ни лък, ни меч от полза са тука, други достойнства носят сполука. Женихе мой, ето и изпитанието първо…

Сила се усмихна и замлъкна, но се виждаше, че вече е решила.

— Изпей всичките дванайсет стиха от „Скитника“, като стоиш на един крак със завързани очи. Tea, дай й шала си.

Да стоиш на един крак с вързани очи се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Хич не ми беше лесно да запазя равновесие, но като погледнех надолу, виждах сламата по пода на хамбара и това ми помагаше. За щастие имах по-добра памет от Сася. Започнах да пея вдъхновено:

Чувах ги как шумолят и шумолят около мен, но не се отказах. Продължих да пея, макар че кракът, на който стоях, затрепери от умора. А щом съвсем изтръпна, си представих киселата физиономия на Сила, когато се видя принудена да ми отстъпи мястото на принцеса, и внезапно ми дойдоха сили за още два стиха. Точно си поех дълбоко дъх и щях да започна дванайсетия, когато се случи следното.

Нещо студено и мокро се изля върху главата ми и вместо с въздух, се нагълтах със суроватка. Изгубих равновесие и се строполих на земята, като се давех от кашлица. Суроватка ми влезе в носа и започна да ми щипе в ноздрите. В началото не осъзнавах какво се е случило. Но когато свалих превръзката от очите си и видях Сила с празното ведро в ръце и чух гръмкия кикот на останалите, всичко ми стана ясно.

— Изчезвай, малка вещице… И се върни отново, когато си достатъчно зряла! — нареди ми тя, като също се превиваше от смях. Така се бе опила от номера си, че изобщо не й хрумна да се дръпне. А точно това трябваше да направи, защото никога през живота си не се бях ядосвала толкова. Трябваше ми само глътка въздух и отново бях на крака. Аз не просто се изправих, а буквално се хвърлих върху Сила, съборих я по гръб и седнах на гърдите й, така че да не може да стане. Хванах лицето й с две ръце и си отмъстих, както само аз можех:

— Погледай ме, надута кокетке! Погледни ме в очите!

Хич не й се искаше. Тя викаше и плачеше и стискаше очи, но аз я държах и изобщо не възнамерявах да я пусна.

— Погледни ме! — изсъсках й още веднъж и тя се предаде. Сините й като метличина очи се взряха в мен. — Ти си една разглезена егоистка — прошепнах аз.

Вече нямаше нужда да говоря високо, защото тя ме чуваше толкова ясно, сякаш четеше собствените си мисли.

— Никога не си правила каквото и да било за някого. Всичките номера, до които прибягваш, за да постигнеш своето, са ми известни. Знам как си се сдобила с този пръстен. Знам и как успя да убедиш Сася да ти подари кутията си с принадлежности за везане. Знам и за лъжите, които изрече, за да накараш братята си да набият Лудия Малте. Единствената му вина беше, че тичаше подире ти, защото косата ти му харесваше. Ти си толкова зла, низка и жалка, че ми се повдига, само като те гледам. Знам всичко, Сила. Познавам те!

И наистина беше така. Докато седях на корема й и нашепвах мисли в ума й, видях всичките й постъпки. И макар тя да викаше, да риташе с крака и да се мяташе, сякаш се дави, не можеше да се освободи. Накарах я да се погледне като в огледало и да се засрами от това, което вижда.

Едно от момичетата се опита да ме изблъска от Сила, но аз само вдигнах очи и то се дръпна като опарено.

— Ти си лоша, Сила — повторих аз малко по-високо. — И ако си мислиш, че някое от тези момичета те харесва заради това, което си, дълбоко грешиш.

Аз се изправих, а Сила остана да лежи. Тя не можеше да спре да плаче, сякаш я бяха били с камшик.

— И вие не сте по-добри — казах им аз. — Вие, които идвате тук и играете ролята на придворните на принцеса Сила, само защото ви е страх от нея или пък искате нещо. Продължавайте да играете глупавите си игрички. На мен ми стига толкова!

Погледнах ги всичките, една по една, но единствените очи, които срещнаха моите, бяха тези на светещите фенери от цвекло. Ядът ми малко попремина. Не исках всичко да свърши така, но единственото, което можех да направя точно сега, бе да си тръгна.

Малко преди да стигна до портата, малката вратичка в нея се отвори и влезе бащата на Сила.

— Какво става тук? — извика той. — Какво се е случило, Сила?

Но Сила не му отговори. Лежеше на земята и хлипаше. Тогава мелничарят ме видя и веднага реши, че аз съм виновна за всичко.

— Ах, ти, дяволско изчадие, какво си й сторила? Само ако си направила нещо на моята Сила…