Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— Явно няма да е Сила — казах аз мрачно.

Мама се засмя.

— Не — рече тя. — И аз не вярвам да е Сила.

Духаше силен вятър, който блъскаше капаците на прозорците. Мама свали голямото корито и го остави пред огнището в кухнята, така че най-накрая можех да се изкъпя и сгрея. Докато миех сплъстената си коса, се чудех дали миризмата на суроватка ще изчезне някога от зелената ми вълнена пелерина. В този момент нямаше как да знам, че много скоро пелерината ми щеше да се пропие с по-ужасни миризми, но тогава това изобщо нямаше да ме притеснява.

След вечеря мама ни позволи да изпечем ябълки на жар за десерт. Скоро из цялата кухня се разнесе силен и приятен аромат, който ме ободри. Всичко беше почти както преди. Но само почти — студеният оловен медальон се удряше тежко в гърдите ми при всяко движение и ми напомняше, че обучението ми беше започнало.

— Какво ти се случи днес? — попита Давин.

— Ще ти разкажа утре — отвърнах аз и се загърнах по-добре в стария син шал на мама. — Сега съм много уморена.

Давин не каза нищо повече. Само кимна. Това беше едно от нещата, които харесвах у него — понякога му се случваше да уцели точния момент, в който да замълчи.

Пес, нашето голямо куче със сива вълниста козина, похъркваше върху чергата пред огнището, а Мели седеше в скута на мама.

— Разкажи ми за Зимния дракон.

— Не сега, Мели.

— Защо не?

— Може би ще ти разкажа преди да заспиш. Ако дотогава кротуваш.

Мама седна на пейката до масата и започна красиво да изписва върху етикети съдържанието на бутилките и бурканите, които беше напълнила днес. Сок от ябълки и круши, вино от бъз и шипки стояха наредени в дълга редица върху масата и чакаха да бъдат надписани.

Пес повдигна глава и тихо изръмжа. На вратата се почука.

За миг всички, без Пес, застанахме. Той се изправи и тромаво тръгна към задния вход. Мама въздъхна и остави перото.

— Кротко, Пес! Давин, би ли отворил — каза тя.

По-големият ми брат Давин ми подаде ябълката на клечка, която държеше, и стана.

— Не могат ли да се научат да идват само денем — промърмори той ядосано.

— Давин!

— Да, да — отивам.

Бях почти сигурна, че това е бащата на Сила. Но никой от нас не беше виждал мъжа, който влезе в коридора, след като Давин отключи. Това не беше нещо необичайно — мама често я посещаваха непознати. Понякога идваха, защото се нуждаеха от помощта на една мъдра жена, която познава билки и лекове както за тялото, така и за душата. Друг път (за щастие — по-рядко) идваха при Жрицата на срама.

— Добър вечер! — поздрави мъжът и погледна косо Пес, който му стигаше почти до кръста.

— Добра да е! — отвърна майка ми. — Влезте вътре на топло. Кучето нищо няма да ви стори.

— Благодаря — каза мъжът и си свали шапката. — Работата не търпи отлагане. Ако, разбира се, вие сте Мелусина Тонере.

Лицето му беше бледо, със сурови черти, а няколко кичура от черната му коса бяха полепнали по потното чело. Приличаше на човек, който е препускал дълго.

— Аз съм. А вие сте… ?

— Не идвам от свое име — каза той, като избягваше погледа на майка ми. — Нося вести от Дунарк.

Пратеникът най-вероятно не забеляза, но аз знаех, че майка ми изтръпна и цялото й същество се стегна като изпъната пружина, когато чу това. Дунарк се намираше на крайбрежието и беше доста отдалечен от Биркене. Едва ли конникът щеше да бие толкова път, ако му трябваше лечител. А Жрицата викаха, когато някъде беше извършено престъпление.

— Дайте да видя — каза тя.

Конникът от Дунарк откачи продълговат кожен калъф от колана си и го подаде на мама. Върху червения восъчен печат, който затваряше отвора на калъфа, видях герба на Дунарк — гарван и под него — вълна. Мама счупи печата и извади един папирус. Разтвори го и го поднесе към светлината, за да може да го прочете. Меките отблясъци на маслената лампа осветяваха правата й рижава коса и нежните й дълги ръце, които стискаха папируса. Само лицето й оставаше в сянка.

— Аха — каза тя накрая. Гласът й прозвуча някак напрегнато, сякаш с всички сили се опитваше да го накара да не трепери. — Най-добре е да тръгваме веднага.

— Не — извика Мели и се вкопчи в ръкава на мама. — Ти обеща да ми разкажеш за Зимния дракон.

Тя зарида и аз много добре знаех, че не беше само заради приказката. Мели я беше страх да спи, ако мама не беше наблизо. Особено когато имаше силен вятър и цялата къща скърцаше и пращеше.

— Ш-ш-ш-т, съкровище! — каза мама, гушна Мели и я полюля малко, както правеше някога с мен. — Давин ще ти разкаже. А когато се събудиш утре рано сутринта, вече ще съм си вкъщи.