Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

— С пръст не съм я докоснала — едва успях да изрека аз преди той да ме зашлеви толкова силно, че звукът от удара отекна по целия хамбар.

— Такива като теб няма нужда да използват ръцете си — изръмжа той. — Изчезвай обратно вкъщи при майка си — вещицата — и ако още един път направиш нещо на моята Сила, то… Жрица или не, ще разбереш колко плесници можеш да понесеш, даже ако трябва да ти нахлузя чувал на главата, за да ти ги ударя.

Аз вече едва стоях на краката си. Плесницата съвсем ме беше зашеметила. Усетих вкус на кръв, защото си бях прехапала езика. Знаех обаче, че няма никакъв смисъл да очаквам съчувствие. Затова се стегнах и се опитах да си придам вид, че ми е все тая. След което излязох навън под дъжда, без да се обръщам.

Отне ми доста време да извървя разстоянието от половин миля до вкъщи. И още повече — да се престраша да вляза при мама. Не само защото зелената ми вълнена пелерина, ризата, престилката, изобщо — цялата аз — миришех на суроватка, която е по-подходяща за храна на прасетата, отколкото да се използва за „пране“, а по-скоро, защото не ми се вярваше мама да остане особено очарована от случилото се и от начина, по който бях постъпила. Чувствах се ужасно зле, страшно нещастна и самотна. Давин имаше приятели. И Мели имаше приятели — нея всички я намираха за изключително сладка. Защо точно аз си нямах никого, освен своето семейство?

Накрая пак отидох в конюшнята при Блис. Беше прекрасно, че можех да намеря утеха в това голямо топло добиче, за което нямаше значение дали притежавам очи на Жрица на срама. Аз допрях страна до шията й, покрита с мека, току-що поникнала зимна козина, и си поплаках малко, докато навън съвсем мръкна.

В процепите на прозоречните капаци проблясна светлина и вратата се отвори.

— Дина? — извика майка ми.— Защо стоиш тук на тъмно? — тя вдигна маслената лампа, за да ме види по-добре. — Какво се е случило?

Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да лъжа мама. А и да запазя нещо в тайна от нея, също не беше лесна работа. Затова й разказах по-голямата част от случилото се, а за останалото тя се досети сама. След като свърших, мама постоя малко, взряла поглед в мен. Не ми се скара. Просто изчака да осъзная, че съм сгрешила. После ми кимна.

— Това е дар — каза ми тя. — И той те прави могъща. Но не бива да се злоупотребява с него — мама пъхна ръка в джоба на престилката си и ми подаде нещо. — Ето, вземи! От известно време го нося със себе си и чаках сгоден момент, за да ти го дам. Мисля, че този момент дойде.

Беше накит за шия. Овална, метална плочка, украсена с кръг от бял емайл, в който имаше по-малък кръг от син емайл. Не беше бляскаво и красиво — така наречената верижка представляваше кожена черна връв, но аз знаех, че е специално.

— Защо ми го даваш?

— Защото от сега нататък си моя ученичка.

— Твоя ученичка…

— От днес нататък ще те обучавам как да контролираш дарбата си, кога да я използваш и кога не.

— Изобщо не горя от желание да се уча как да я използвам. Каква полза има от нея?

Мама въздъхна.

— От полза е, когато някой е откраднал нещо или е причинил зло на другиго, или е отнел човешки живот. Тогава се допитват до Жрицата на срама. Има хора, които вършат злини, без да изпитват срам. Има и такива, които успяват да притъпят срама си и измислят куп добри извинения, докато сами не си повярват, че са били в правото си да причинят вреда на друг човек. Но когато се появя аз… вече не могат да се прикриват. Не могат да продължат да си затварят очите за стореното, нито да го запазят в тайна от останалите. Повечето хора могат да изпитват срам. А когато срещна някого от малцината, които не познават това чувство, правя така, че да го усети. Защото знам как да използвам дарбата си. А това е много рядка дарба. И ти също я притежаваш.

— Иска ми се да не я притежавах!

— Детето ми… Трудно е, а и при теб се събуди твърде рано. Заради теб самата ми се иска да се беше случило по-късно. Но хората имат нужда от дарбата ни и затова даже изпитвам известна радост, че си я наследила.

— Дори това да означава, че никога няма да имам приятели? И че никой обикновен човек не може да ме погледне в очите?

Мама ме притисна до себе си и ме полюшна напред-назад.

— Не че не могат . Просто не искат. Караш ги да си спомнят всичко онова, което биха желали да забравят. Всичко, от което се срамуват — тя махна една лепнеща от суроватка къдрица от челото ми. — Само трябва да си търпелива. Рано или късно ще срещнеш някого, който ще се осмели да те погледне в очите. И тогава ще познаеш безграничното щастие. Защото този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е особено специален и е най-добрият приятел, който можеш да намериш.