Лине Кобербьол - Дъщерята на жрицата

Как ли би постъпила, ако й кажех: „Погледни ме!“? Но аз, разбира се, не го направих. Вместо това попитах:

— Вкъщи ли си е Сася?

— Не, мисля, че е у мелничаря — и тя кимна с глава в посока към мелницата, без обаче да вдигне очи.

Мисля, че нещата тръгнаха на зле още в този момент. Усетих как ме обзема силна горчивина и гняв. Всички тези сведени глави и извърнати погледи… Какъв беше смисълът да постъпват така? Знаех, че за всички тях щеше да е по-лесно, ако изобщо не им се мярках пред очите. Но не аз бях избрала да съм дъщеря на Жрицата. Не аз бях пожелала тези всевиждащи, разобличителни очи, в които никой не искаше да погледне. Още помня колко плаках, когато Сася спря да си играе с мен.

— Какво ми има? — попитах мама тогава.

— Нищо ти няма — каза тя. — Просто си наследила моята дарба.

Гласът й звучеше гордо и тъжно едновременно. Ако зависеше от мен, щеше начаса да си получи дарбата обратно. За жалост обаче човек не определя сам тези неща.

Ако не бях толкова ядосана този ден, най-вероятно просто щях да се прибера. Но аз реших да им се опълча. Можеше и да не ме искат… Но нима аз нямах право да бъда тук? Да имаш някого, с когото да си говориш, някого, който да ти прави компания — това би трябвало да е изконно човешко право. Войнствено настроена и с буца в гърлото, аз закрачих с твърда стъпка през площада и надолу по улица Мелничарска.

— Искаш ли нещо, Дина?— попита ме Ети Мьолерс 2 2 В датски език: Møller — мелничар. — Б.пр. , когато ме видя. Тя бързаше да прибере прането преди да е подгизнало от дъжда.

— Търся Сася — отвърнах аз.

— Момичетата сигурно са горе в хамбара — промълви тя с уста, пълна с щипки за пране, гледайки в простора, вместо в мен.

Аз прекосих двора и се промъкнах през малката вратичка в портата на хамбара. Вътре беше доста мрачно, но те си бяха направили няколко фенера от червено цвекло и лоени свещи, които приличаха на черепи. Фенерите създаваха едновременно уютна и призрачна атмосфера. Сила седеше в задната част на каруцата. Имаше светлочервен чаршаф около раменете и венец от жълти гергини в косата. Останалите бяха насядали в полукръг около нея, а Сася, със старата филцова шапка на мелничаря върху главата си, беше застанала на един крак в центъра му и се опитваше да си спомни всичките дванайсет стиха на „Моят любим бе скитник“. Беше стигнала до седмия, но не вървеше добре. В началото се запъна, а когато отново започна да рецитира, обърка думите с тези от осмия стих.

Играеха на „Поискай ръката на принцесата“ и, разбира се, принцесата беше Сила. Доколкото я познавах, щеше да измисля на женихите си такива тежки изпитания, че никое от останалите момичета нямаше да свари да бъде принцеса в този ден.

„Придворните“ започнаха да освиркват Сася, а Сила нареди на жениха да й се маха от очите и да се върне, когато бъде достатъчно зрял. Тогава ме забеляза и за малко излезе от ролята си.

— Какво търсиш тук?— попита тя.

— Дошла съм да поискам ръката на принцесата — отвърнах аз. — Какво друго може да е?

— Ти не си поканена — сопна се Сила и заразглежда ноктите си, сякаш беше под достойнството й да ме погледне. — Кажи ми веднага, Сася, помниш ли да сме канили дъщерята на Жрицата?

Сася промърмори нещо и заби поглед в земята.

— Може и да си вярваш, че си принцеса, Сила — казах аз ядосано, — но се държиш като селянка!

Тя потрепери и тъкмо щеше да ме погледне, когато в последния момент се отказа.

— Ще ти дам аз на теб една селянка — започна тя, но отново се спря. — Не, извинявай. Май не е честно. Знаеш ли какво, Дина, можеш да се включиш, ако искаш.

Останалите момичета ахнаха, сякаш не вярваха на ушите си. Самата аз също изумена се втренчих в Сила. Не й беше присъщо такова великодушие.

— Наистина ли? Мога ли да участвам?

— Ами да, нали това искаше?

— Да.

— Добре тогава, поискай ръката ми!

Може би Сила искаше само да ме види как й предлагам сърцето си, паднала на колене. Но от векове не бях играла с друг, освен с Давин и Мели, така че реших, че си струва. Разкопчах палтото си и го метнах през рамо като рицарска пелерина, след това протегнах ръка, за да взема филцовата шапка. Сася я свали и ми я подаде, без да вдигне поглед.

— О, красива принцесо, като лилия бледна, дарете на жениха си, тук коленичил, ръката си нежна… — заредих аз верните рими.

— Не ще даря аз ни ръка, ни сърце, дорде за мен не стори той заслуги две — продължи стихчето Сила.

— Имам лък, имам и меч, красива Принцесо, как да ви служа, затуй иде реч?