Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Розова градина? Не звучеше логично.

— Сигурна ли си?

— Намерих я вчера, вратата, искам да кажа — отвърна ми Дина. Гласът й бе уморен. — Тя води до едно поле, в края на което има гора. Без стени и без пазачи. Само трябва да стигнем до гората.

Тогава защо ти не си го направила? — помислих си аз, но не казах нищо. Явно беше заради Тавис.

— Добре — рекох. — Нека да опитаме.

Не изглеждаше много логично да избягаме от Дракана, като проникнем в една къща. Цели пет човека. Надявах се само, че скитникът щеше да си държи устата затворена. Ако започнеше да пее своите безсмислени песни, докато бяхме в къщата, щях да го цапна по главата с ботушите си. Бях ги прибрал, когато минахме покрай дръвника, но още не ги бях обул — трябваше да бъдем тихи, сега повече от всякога.

Поведох ги към пералното помещение. Бях ги предупредил за стълбите, така че този път никой не падна. Чувах тежкото дишане на скитника зад себе си, но нищо не можех да направя, не можех да му забраня да си поема въздух.

Аз отворих внимателно вратата към кухнята. И застинах. Какъв бе този шум? Не бе хъркането на кухненската помощница, бе нещо друго… Втренчих се в мрака, но виждах единствено червените отблясъци от печката. Звукът се чу отново. Може би все пак идваше от кухненската помощница. Или просто ми се бе причуло. Нервите ми бяха изопнати до край.

Затърсих леко назад с ръка, докато не намерих рамото на Дина. Ощипах я леко, за да й дам знак да изчака, всички трябваше да изчакат, докато се промъкна в кухнята. Тя ме погали бързо по ръката, за да ми покаже, че е разбрала. Пръстите й бяха леденостудени.

Пристъпих няколко крачки напред. Пред себе си виждах голямата маса, в която се бях блъснал предния път. Светлината от огъня в печката се отразяваше слабо от глечта на глинената чиния, която лежеше на масата. Аз се заслушах отново, но единственото, което чух, бе тихото хриптене на скитника. Моите боси крака стъпваха съвсем безшумно по студения каменен под, а кухненската помощничка явно бе спряла да хърка, защото бе съвсем тихо.

Пътят очевидно бе свободен, помислих си аз и се обърнах, за да помахам на останалите. В този момент се блъснах в някого.

Някой голям и истински.

Аз се хвърлих уплашено назад и още веднъж се ударих в кухненската маса. Глинените съдове задрънчаха.

— Шшшшшт — сгълча ме ядосано този, в когото се бях ударил. — Ще я събудиш!

За миг си помислих, че го каза някой от останалите. Но никой от тях не бе с височината на мечка. И никой нямаше такъв боботещ и груб глас. А сега, когато се бях долепил до печката, виждах по-добре и разбрах, че това бе войник от Ордена на дракона. Всъщност не беше с обичайното облекло, а носеше риза и държеше нож в едната си ръка и шунка в другата. Но защо ми изшътка така? Защо не се разкрещя и не събуди цялата къща?

Явно и той беше объркан. Присви очи и ме погледна.

— Ей, не мисля, че те познавам — рече ми той. — Какво правиш тук?

Разбира се. Носех униформата на Ордена на дракона. Явно си бе помислил, че и аз съм дошъл да си хапна тайно шунка. Но скоро щеше да разбере, че не е така, а навън в пералното помещение чакаха още четирима, които в никакъв случай не можеха да минат за хора на Ордена на дракона.

Замерих го с единия си ботуш и го уцелих право в лицето.

— Какво — промълви той, но не успя да довърши, защото го хванах за гърлото с едната ръка и за китката с другата. И двамата паднахме на земята, в началото аз бях върху него, но той имаше нож и аз не посмях да пусна гърлото му, защото ако извикаше за помощ, щеше да настане пълен ад. Той така силно ме фрасна с шунката, че пред очите ми затанцуваха звезди. Успя да ме събори на земята и почти се освободи.

— О-о-о-хххххх — извика той. Но не можа да довърши. Чу се странен силен звук, сякаш някой удари по гонг. После мъжът падна върху мен, отпуснат като заклан вол. Едва когато видях Роза и предмета, който държеше в ръце, ми стана ясно какво се бе случило.

— Нали ти казах — рече тя леко задъхано. — Човек никога не знае, кога ще му потрябва тиган.

Дина се приближа и погледна падналия войник.

— Това е Сандор — рече тя тихо и изглеждаше, сякаш искаше да го заплюе. — Дясната ръка на Валдрако. Мъртъв ли е?

Аз докоснах шията му. Беше топъл и напипах пулса му.

— Не — рекох аз. — Само е загубил съзнание.

— Наръгай го — изсъска Тавис. — Наръгай го с ножа си!

Побиха ме тръпки. На колко ли години беше? На осем? Или на девет? А ме караше да наръгам с нож човек в безсъзнание. Не подозирах, че децата на планинците бяха толкова кръвожадни. Може би имаха основание. Мазето, от което го бяхме измъкнали, изобщо не беше прекрасно място за престой.