Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Шшшшт — рекох аз и я погалих по косата. — Тихо! Престани. Нали те намерих — подадох й ръкава си. — Ето. Избърши си очите.

Тя сложи ръка върху моята. И тогава от устата й се отрони странен звук, наполовина хлипане, наполовина въздишка.

— Давин — рече тя. — Той е мокър. Как мислиш да се избърша с него?

Естествено, че беше мокър. Както и целият аз.

— Мога да ти дам шала си — рече Роза.

— Роза! — Дина ме пусна и я прегърна. — Какво правиш тук? Какво правите тук? Как ме намерихте?

— Ами… така, като си помагахме — рече Роза.

Въпреки мрака видях усмивката, която ми прати — белите й зъби проблеснаха в мрака за миг. След което отново стана сериозна.

— Хайде, Дина, ела, трябва да се махнем преди някой да ни е открил.

Дина пусна Роза. Изведнъж стана страшно нещастна.

— Не мога — рече тя със странно глух глас.

— Какво? — попитахме Роза и аз в един глас.

— Не мога да дойда с вас.

— Какво не можеш?

Тя поклати глава.

— Не — рече тя. — Ако не… Ако не… Ако избягам, той ще убие Тавис.

— Тавис? — в този миг съвсем бях забравил за него.

— Тавис Лаклан. И него плениха с мен.

Разбира се. Внучето на Хелена Лаклан. Неговата майка ме бе ударила по челото с Черната ръка. Дойде тук, за да отнемеш един живот , бе казала тя.

— Къде е той? — попитах аз.

— В мазето — рече тя. — Там под плевнята.

— Значи ще вземем и него.

Не мога да кажа, че малкият Тавис Лаклан се зарадва да ни види.

В началото нито го виждахме, нито го чувахме в мрака. Под капака имаше фенер, но не можехме да запалим светлина. Ако някой я забележеше и дойдеше в стаята със седлата горе, щяхме да сме хванати като в миши капан.

— Тавис — извика го Дина тихо. — Буден ли си?

— Какво искаш? — прозвуча след малко един тъжен и уплашен глас в мрака. — Оставете ме. Гнусни предатели. Не си мислете, че ще ме принудете да кажа нещо!

Гнусни предатели? Какво си въобразяваше той? Очаквах Дина да каже нещо, но тя мълчеше и по дишането й разбрах, че бе на косъм да се разплаче.

— Какво си въобразяваш? — казах аз ядосано. — Няма да говориш така…

Но Дина сложи ръка на моята и ме спря.

— Тихо, Давин — прошепна тя. — Има неща… които не знаеш.

Какво искаше да каже с това? Явно нещо се бе случило с нея. Не изглеждаше съвсем… не беше съвсем на себе си. Какво й бяха направили тези мръсници?

— Дошли сме, за да те спасим, Тавис — рече тя. Чу се звук от стържене на дърво в дърво. Беше Дина, която вдигна капака. — Ела — каза тя. — Отиваме си вкъщи.

Тогава някой започна да пее. Съвсем до нас, бе толкова близо, че щеше да ми изскочи сърцето от страх.

— Пътят е дълъг, с дебнещи опасности незнайни, нека морни стъпка по стъпка вървим, за стените домашни вечно мечтаем, за огнището жарко, за топлата кръчма…

Това бе един груб и гъгнещ глас. Глас на луд, помислих си аз. Нормалните хора не звучаха така.

— Аааа — въздъхна Дина. — Бях го забравила.

— Кого? Кого, Дина? Кой е този?

— Един скитник. Всъщност… не точно. Това е дълга история. Но, Давин, ще трябва да вземем и него.

— Дина… не можем, искам да кажа, той не е съвсем наред. Никога няма да успеем да минем с него покрай пазачите, без да ни издаде.

Достатъчно трудно щеше да ни е и с Тавис и Дина.

— Ако го оставим тук, Валдрако ще го убие.

Усетих в гласа на Дина нотка на непреклонност, а аз познавах сестра си достатъчно добре, за да знам, че няма да отстъпи.

— Не мисля, че е толкова луд. Вярвам, че ще усети кога трябва да замълчи.

— Драга госпожице — прошепна гъгнещият глас. — Драга госпожице, в името на живота просякът ще стори всичко, каквото се наложи…

Затърсих в мрака капака на неговата клетка, но пръстите ми напипаха нещо студено и метално. Една дебела верига придържаше капака затворен.

— Дина, дори вратата не можем да отворим! Тази верига е дебела почти колкото китката ми!

— Забрави веригата — рече тя. — Решетките са дървени. Не можеш ли да избиеш един прът?

За кого ме мислеше тя? За рицаря Желязна ръка, който можеше да събори дракон на земята само с голи ръце? Но може би…

Каза го, сякаш смяташе, че един истински голям брат трябваше да умее такива неща. А и прътовете наистина бяха просто дървени.

— Ще ми трябва малко светлина — казах аз. — Знам добре, че е опасно, но… нищо няма да се получи, ако не виждам какво правя.

— Горе при стълбата има фенер — рече Дина. — Но нямам огниво.

И аз нямах, пък и да имах, то със сигурност щеше да е съвсем подгизнало.

— Аз имам — обади се Роза.