Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Не — рекох аз. — Ще го вържем. Вземете въже от пералното помещение, или това е килер? — погледнах Дина.

— Там — рече тя и посочи един капак на пода. — Долу има малко мазе за съхранение на плодове. Ще им отнеме известно време да го открият там.

Речено — сторено. Ние вързахме войника от Ордена на дракона и го набутахме в мазето, което беше точно толкова голямо, че да го побере легнал. Натиках една сбръчкана ябълка в устата му и я завързах със собствените му чорапи. Тавис също си взе една ябълка и започна гладно да я гризе. Може би дори не го бяха хранили нормално, докато беше долу в мазето. Това също бе основателна причина да е изпълнен с такава жажда за мъст.

Птиците навън се разпяха, а небето отвъд кухненските прозорци просветля. Трябваше да побързаме.

— Вземете и шунката — прошепнах аз. — Ще имаме нужда от храна по обратния път.

Аз отворих вратата към стълбището. Пред мен стоеше най-красивото момиче, което бях виждал през живота си.

Косата й бе черна като нощта и блестеше като коприна. Очите й бяха тъмни и в същото време сияеха подобно на звезди. Лицето й бе толкова красиво, та на човек му се струваше, че е нарисувано, просто не можеше да бъде истинско.

Тя стоеше със златен свещник в ръка и носеше някакво лъскаво синьо-зелено наметало. На яката бяха избродирани златни и зелени дракони.

За миг и двамата се гледахме стреснато. След това тя отвори уста, за да изкрещи.

— Саша — каза й Дина бързо и момичето замълча. — Саша, слушай. Нали искаш, да се отървеш от мен?

Момичето отново затвори уста. Слушаше и мълчеше.

— Престори се, че не си ни видяла — опита се да я убеди Дина. — Върни се в леглото. А утре… утре няма да ме има.

Почти можехме да видим как мислите се въртят в главата й като воденичен механизъм. После кимна.

— Върви — каза тя. — Върви си. Далеч, далеч оттук. И никога не се връщай.

— Обещавам ти — каза Дина. — Няма да се върна по собствена воля.

Изобщо не й бе трудно да обещае това.

Момичето отстъпи две крачки назад, за да ни пусне да минем. Малко се обърка, като видя колко бяхме, но не каза нищо. Просто се обърна и започна да се изкачва по стълбата, с изправен гръб и високо вдигната глава. Помислих си, че прилича на принцеса.

Всичко стана много бързо. Изобщо не бях подозирал, че скитникът може да се движи толкова пъргаво. Той се затича по стълбата след момичето, хвана, го през кръста, запуши му устата и го замъкна надолу. Саша изпусна свещника, така че светлината угасна, но чувахме, че се бори и рита и се опитва да извика, но издаде само един полусподавен звук заради хватката на просяка.

— Какво правиш — изсъсках му аз. — Пусни я! Тя щеше да ни остави да си тръгнем!

Просякът поклати глава и не пусна момичето.

— Дръж здраво, щом змия си хванал ти — занарежда той. — Или тя ще те ухапе, преди да си разбрал…

— Престани с тези стихчета! — бях на косъм да го цапна с шунката.

Той се усмихна и за миг изглеждаше съвсем нормален.

— Тя ще ни изпее в мига, в който излезем през вратата — рече той. — Ще трябва да я вземем с нас, поне донякъде.

Ситуацията излизаше извън контрол. В началото исках само да спася сестра си, а изведнъж всичко се превърна в семейна разходка в гората. Не можеше ли да я завържем и да я скрием, както постъпихме с войника от Ордена на дракона? Но в мазето нямаше повече място, а времето ни изтичаше. На стълбището бе много по-светло отпреди. Зазоряваше се.

— Ако я пусна сега, ще се развика — каза просякът, а от лудостта му вече нямаше и помен.

— Добре! Тогава идва с нас! Но хайде, за Бога, да се махаме оттук!

Дина

Валеше. Големи, тежки капки се стичаха от клон на клон. Имаше да извървят още дълъг път преди да стигнат земята, защото елите растяха нагъсто. Но все пак успяваха да се процедят и ние лека-полека се намокрихме.

Тавис се хлъзна пред мен на стръмната пътека и аз го хванах за ръката, за да не падне. Той се дръпна с неуместна грубост и продължи нагоре, без изобщо да ме погледне. Ако някой щеше да му помага, явно не трябваше да е „предател“ като мен.

Все още не можех напълно да повярвам, че вървях тук, под открито небе и че поемах глътки въздух, които ухаеха на борови иглички, смола и дъжд. Дори донякъде ми беше приятно, че се намокрих, поне в началото.

Давин ме бе открил. Давин и Роза. И аз бях на път към вкъщи.

Давин и просякът, които бяха далеч напред, спряха, за да освободят Саша, чиито ръце се бяха закачили за един клон. Тя дори не помоли за помощ. Отскубна се от клона с едно рязко движение и изобщо не се притесни, че скъса коприненото си наметало. Скитникът внимателно махна всички нишки от тюркоазено синьото наметало, които бяха останали да висят на клона. През ума ми мина, че Саша го бе направила нарочно, та да ни намерят по-лесно.