Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Не може ли да я оставим тук? — попитах аз. Не посмях да викна. Наистина не бяхме забелязали някой да ни следи и смятах, че все още не бяха разкрили бягството ни. Но скоро щяха да го сторят и нямаше смисъл да предизвикваме съдбата. — Може да я вържем за някое дърво, със сигурност ще я намерят преди нощта да се спусне.

Скитникът явно намираше идеята за добра. Давин сбърчи чело и изглеждаше разколебан. А Саша ококори очи и на лицето й се изписа ужас.

— Недейте, моля ви — проплака тя. — Не бива да правите това. Вълците може да ме изядат.

Съмняваше ме. Не биха се приближили толкова до Дракана. А и чувствах, че тя май повече се преструваше на уплашена.

— Не можем вечно да я мъкнем с нас — казах аз. — Ще ни издаде при първа възможност.

Саша замига с големите си тъмни очи. Да не би да се беше просълзила? Да, по всяка от двете й бузи се търколи по една сълза.

— Никога! — рече тя. — Нямате ни най-малка представа от какво ме спасихте. Този мъж… — тя въздъхна. От гърдите й се откъсна тежка, сподавена от плач въздишка. — Този мъж е зъл.

Не се и съмнявах. Но последния път, когато ги видях заедно, тя го гледаше с възхита и го наричаше „господарю“.

— Няма нужда да я връзваме — рече Давин. — Можем просто да я пуснем.

Саша сложи ръка на неговата и го погледна.

— Нека дойда с вас. Толкова много искам да се махна оттук.

Глупавият ми брат. Наистина ли не можеше да прозре колко е фалшива? Очевидно не. Имах чувството, че му се искаше да я увие в памук и нежно да я отнесе нататък.

— Давин, не можем да я вземем. Тя лъже! Не разбираш ли, че лъже?

— Не можем и да я изпратим обратно при онзи звяр! — каза ми той. — Щом не иска. Дина… погледни я в очите. Ако казва истината, то… то ще я вземем с нас. Даже горе в Планинската земя, ако се наложи.

Стомахът ми се сви.

В радостта си от срещата с Давин и Роза, от това, че отново бях свободна, заради цялото напрежение почти бях забравила. Но сега си спомних отново. Не можех да погледна Саша в очите. По-точно казано, можех. Но нямаше да има полза. Специалната дарба, която бях наследила от мама, се бе изпарила. Бях я загубила, както изгубих и знака на Жрица на срама. И не ми се вярваше да мога да си я върна.

Вече не бях Жрица на срама.

— Дина, какво има? — той ме погледна изпитателно. Аз наведох глава.

— Нищо.

Нямах сили да го изрека.

— Давин, казвам ти, че лъже.

— Та ти не си я погледнала както трябва. Как може да си сигурна?

Аз свих рамене примирено.

— И не мога да го сторя. Прави каквото искаш.

Аз тръгнах.

— Дина! — запротестира той със смесица от раздразнение и учудване в гласа.

— Прави каквото искаш — повторих аз и продължих. И така, когато след един час стигнахме до мястото, където Барутлията ни чакаше с конете, Саша още се мъкнеше с нас.

Имахме само два коня, затова се придвижвахме много бавно. Но поне можехме да се сменяме, за да ни отпочиват краката. През повечето време на Саша й се удаваше да язди единия от двата коня. Тавис съвсем бе останал без сили, затова и той рядко вървеше пеша. Макар че скитникът бе най-зле от всички, не искаше да се качи на конете.

— За тоз, който се крие в гори дълбоки, е по-добре на два крака да ходи — пееше той. И макар че куцаше, се движеше доста бързо. Не той ни забавяше.

Скитникът… не можех да спра да го наричам така.

— Как се казваш? — попитах аз, докато вървяхме един до друг.

Той се усмихна, за миг зъбите му проблеснаха — бяха някак странно бели. Може би, защото целият бе тъмен, изгорял от слънцето и мръсен.

— Бродяга ме наричат, на бродяга и приличам — изпя той бавно.

— Бродяга? Не може да се казваш така.

Той вдигна рамене.

— Вече нямам друго име — рече той.

— Шшшшшт — каза Давин. — Мисля, че чувам нещо.

Всички застанахме неподвижно. И наистина. До нас долетя някакъв звук, все още далечен, но предвещаващ опасност. Бе кучешки лай.

Ние продължихме колкото се може по-тихо, без да кажем и дума повече.

Ловът бе започнал.

Ако Бродягата не бе с нас, щяха със сигурност да ни хванат. Мислех си, че е наполовина язовец, или по-скоро — наполовина лисица. Като изключим обаче факта, че лисиците не се катереха така по дърветата.

Той оставяше фалшиви следи. Откриваше преки пътеки и скривалища. Той ни преведе през гъсталаци, за които можех да се закълна, че бяха непроходими. Той заприщваше пътя зад нас по стотици различни начини: с камъни, с вода, с паднали дървета. Веднъж заблуди кучетата с помощта на един заек, който бе хванал. Друг път хвърли гнездо на оси в лагера на преследвачите, така че половината от конете им избягаха и им трябваха няколко часа да ги хванат.