Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Носеха наметала, каквито имаха клановете. В бяло и зелено.

— Кензи — едва промълвих аз с пресипнал глас. — Давин, те са от Кензи!

Той подскочи. Всички замахахме с ръце и се развикахме.

— Кензи! Ехо, Кензи!

Всички се изправихме. Ездачите спряха, обърнаха се и ни приближиха. Зелено-белите наметала се вееха на вятъра.

Не можех да повярвам. Хора от клана Кензи. Дали търсеха нас? Или бе просто случайност? Такъв невероятен късмет!

Вече бяхме в безопасност.

Скоро се озовахме заобиколени от уморени коне и мъже.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита един от тях, някакъв висок, черевенокос мъж, който малко напомняше за Салан. — Какво правите тук?

— И ние сме от Кензи — рече Давин нетърпеливо. — Или по-точно някои от нас. Барутлия, кажи му…

Но Барутлията стоеше и се взираше в мъжете. Погледът му шареше от лице на лице, сякаш търсеше нещо.

— Давин — прошепна той. — Не познавам никого от тях. Нито един.

Усмивката на Давин помръкна.

— Какво искаш да кажеш?

— Те не са от Кензи — рече Барутлията, а в гласа му звучаха увереност и страх.

Отне ми един миг да осъзная какво бе казал. Доста дълъг миг. Аз се обърнах, за да побягна, но един от ездачите ме хвана за ръката и ме дръпна върху потния си кон. Краката ми се откъснаха от земята, аз увиснах и се замятах като риба на сухо.

— Хвани ги — изкомандва този, който приличаше на Салан. — Сигурно господарят Валдрако ще може да използва няколко истински селяка от Кензи за нещо.

Дина

— Почти се бяхме измъкнали — промълви Давин тихо. — Точно му бяхме избягали.

Аз си замълчах. Нямаше нищо за казване. Бях толкова изтощена, че успях да поспя няколко часа тази нощ, въпреки студа и стегнатите въжета, заради които ръцете ми бяха изтръпнали. През останалото време просто лежах допряна до гърба на Давин в опит поне малко да се стопля, а мислите ми се въртяха около това какво щеше да направи Валдрако, когато отново му паднехме в ръцете.

В началото питаех известна надежда. Не бяха заловили Бродягата. Надявах се, че той можеше да успее да ни освободи преди да стигнем до Валдрако. Когато падна мрак и спряхме за през нощта, все още се надявах. Може би щеше да се промъкне тук и да ни освободи от въжетата, без никой да види. Можеше да пусне конете, така че да отклони вниманието на пазачите. Може би… но времето минаваше, а от Бродягата нямаше и помен. А и как един леко смахнат скитник би могъл да се справи с тринайсет опитни войници, независимо от това колко добре се оправяше в гората? Може би просто бе избягал.

Фалшивите Кензи изобщо не бързаха. Бяха изпратили един ездач до Дракана, който да съобщи за улова им, а те самите се бяха насочили към някаква „главна квартира“, чието име не споменаваха. Явно не знаеха, че Валдрако ни търси малко по-надолу в планината. Не знаеха почти нищо за нас, освен това, че някои наистина бяха от клана Кензи. Барутлията не можеше да скрие своя произхода заради планинския си говор, който човек не можеше да сбърка, а Тавис побърза да им обясни, че той не принадлежал към глупавите Кензи, а че бил внуче на самата Хелен Лаклан. Не знам дали си мислеше, че така ще ги накара да го пуснат, но във всеки случай сгреши, сега го следяха още по-зорко, отколкото нас.

Мнимите мъже от Кензи се канеха да продължат и ни заповядаха да отидем при конете, когато по пътеката се чу тропот от копита и се зададе препускащ в галоп войник.

— Нося вест от Валдрако — извика той веднага щом се приближи дотолкова, че да можем да го чуем. — Пленниците трябва да бъдат отведени до Свинската урва и лично да бъдат предадени на господаря Валдрако. Незабавно.

— За какво е цялото това бързане? — измърмори този, който малко приличаше на Салан — другите го наричаха Морлан. — И без това преходът дотук хич не беше лек, а сега да се връщаме и обратно. Той и сам може да си ги вземе. Срещу прилична цена.

— Свинската урва — повтори вестоносецът. — Веднага. И бъдете спокойни, със сигурност ще ви плати добри пари. Да знаете, че сте уловили златна птичка.

Морлан изръмжа, но изгледите за добра отплата явно оказаха своето влияние.

— Яхвайте конете — извика той. — Нека видим какво ще плати Дракан за няколко златни птички.

Бяхме съвсем близо до Свинската урва, когато се натъкнахме на още войници от Ордена на дракона — един малък патрул от четирима мъже. Морлан вдигна ръка и нашият отряд спря. Аз се размърдах и се опитах да се наместя така, че да не ме болят бедрата. „Представителят на клана Кензи“, с когото делях един кон, ме хвана по-здраво през кръста.