Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Стой мирно — изръмжа той. — На крантата така или иначе не й е лесно.

Морлан излезе леко напред и пресрещна предводителя на патрула.

— Аха, значи Морлан ги е заловил — каза войникът. — Прекрасно. Аз ще поема оттук.

— Не бързай толкова — отвърна му Морлан. — Аз вече получих заповед.

Да, искаш своя дял от наградата, помислих си аз.

— И какво гласи тази заповед?

— Трябва да отведем пленниците до Свинската урва. Натам сме се запътили.

Той посочи между ушите на коня към една малка долина, накъдето се бяхме запътили.

— Свинската урва? Нищо не знам за това — войникът изгледа подозрително Морлан и хората му. — Защо точно там?

— Откъде да знам.

— Морлан, не знам какво си намислил, но…

— Нима се съмняваш в думите ми?

Войникът изглеждаше така, сякаш го бе блъснала воня в носа.

— Твоите думи, защо да се съмнявам в тях? Само защото яздиш под фалшиво знаме и носиш фалшиво наметало ли? Или може би то е като хамелеон?

— Ах ти, псе — изръмжа Морлан и сложи ръка на меча си. — Ще те науча аз…

— Да, ще видим на какво ще ме научиш, когато господарят Валдрако дойде. Надуй рога!

Един от другите вдигна бойния рог и даде сигнал, който отекна между стените на урвата.

Морлан пусна дръжката. Очите му горяха под червените вежди, но той не спомена повече за честни думи и уроци.

— Обещаха ми възнаграждение — отвърна той кратко.

Войникът кимна.

— Спокойно, Морлан. Ще получиш възнаграждението си.

Аз седях унило и гледах ръцете си, които бяха вързани за седлото. Можеха да се карат колкото си искат. Какво значение имаше дали Валдрако ще дойде тук или ще ни чака в урвата? Резултатът щеше да е един и същ.

Малкият патрул явно бе един вид челен отряд, защото не след дълго откъм възвишението над нас се появиха още войници от Ордена на дракона. Осем мъже и самият Валдрако.

Виждаше се, че бе прекарал няколко дни в гората, далеч от удобствата, с които иначе обичаше да се обгражда. Вече не изглеждаше толкова поддържан и спретнат, а лютият му гняв се забелязваше от няколко стъпки разстояние. Хората му гледаха да не му се пречкат много-много.

Погледът му пробягна по групата хора, които го чакаха, и се спря на мен.

— Ясно — рече той, а в гласа му нямаше дори нотка на триумф. Бе просто студен. — Най-накрая.

Той насочи Мефисто през групата право към мен, пък и конете, и ездачите бързо се дръпнаха встрани. Валдрако развърза веригата, която носеше на кръста си толкова бързо, че почти не можах да проследя движенията му. Тя изсвистя във въздуха и щеше да ме удари точно през лицето, но конят, на който седях, не бе свикнал с подобно поведение, както Мефисто. Той уплашено отскочи назад и краят на веригата ме улучи по бедрото. Беше достатъчно ужасно. Зави ми се свят от болка.

Чух, че Давин извика нещо, но не можех да го видя през сълзите си.

— Усмири коня си — изкомандва Валдрако и вдигна ръка още един път. Не можех да мръдна вързаните си ръце, само извърнах лице и се наведох доколкото можах. Веригата изсвистя до врата ми, точно зад ухото. Усещането бе като да се порежеш на тънък лед: първо ми стана студено, после се появи парещата болка и усетих как кръвта започна да се стича по шията ми.

Проблесна острие на нож. Почти очаквах да го забие в мен на мига, но вместо това той ме освободи от седлото, хвана ме за ръката и ме свали от коня. Всичко стана толкова неочаквано, че аз паднах между конските копита. Главата ми още бучеше след удара, аз не смеех да вдигна очи, не исках да рискувам да уловя погледа му.

Явно и той бе скочил от коня, защото в следващия миг ме хвана за врата, почти за същото място, където ме бе уцелила веригата. Изправи ме на крака и ме прилепи до тъмнокафявото бедро на Мефисто, с лице в коженото седло.

— Ако ме погледнеш, ще ги убия до един — прошепна той в ухото ми с леденостуден глас. — Всички до един. Разбра ли?

Аз кимнах.

— Сигурна ли си, че разбра?

— Да — прошепнах аз. — Добре разбрах.

— Имам основания да се съмнявам — каза той, — защото явно не прие първата ни уговорка на сериозно. Може би не смяташ, че ще постъпя, както ти обещах.

Обля ме студена вълна.

— Не — прошепнах аз отчаяно. — Всичко знам. Добре знам.

— Мълчи — заповяда ми той. После извиси глас. — Тук ли е момчето от Лаклан?

— Да — рече Сандор, който държеше юздите на Мефисто.

— Добре. Убийте го.

— Не — изкрещях аз. — Не!

Сандор хвърли юздите на Мефисто на един от другите войници и пристъпи към коня, върху който седеше Тавис. Аз се извърнах наполовина и за миг съзрях застиналото, тебеширенобяло лице на Тавис. Един от другите войници, вестоносецът, изпревари Сандор и смъкна Тавис на земята.