Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Преди да ме види, успях да се приближа до него, бях толкова близо, че можех да докосна шията на коня му. За миг изглеждаше изненадан. После дръпна коня, докато той не застана напречно на урвата. Застана срещу мен, като държеше Дина пред себе си и здраво я стискаше за врата. Със свободната си ръка извади меча си.

— Спри — рече ми той. — Остани, където си, или ще й прережа гърлото.

Аз спрях. След това направих още крачка напред.

— Ако я убиеш, ще останеш без щит — казах му аз. — Ако аз не те спипам, стрелците с лъковете ще го направят.

Една стрела профуча покрай ухото ми и се заби в склона, точно до муцуната на коня, почти като потвърждение на думите ми.

Погледна ме за миг, сякаш обмисляше нещо. После поклати глава.

— Нещо не си разбрал — рече ми Валдрако. — Все ми е едно дали ще живее или ще умре, разбираш ли? На теб не ти е. Дори си мисля… — той вдигна меча и опря острието му в шията на Дина. — Дори си мисля, че ти би предпочел сам да умреш, вместо да гледаш как я убивам пред очите ти. Не съм ли прав? Защото все пак си й брат, нали?

Нищо не казах. Какво можех да кажа? Сам не знаех дали беше така или не. Знаех само, че ако натисне меча, ако забие острието в гърлото на Дина… ще го убия, но никога нямаше да мога да се върна вкъщи.

Валдрако се усмихна.

— И аз така си помислих — рече той. — Остани тук. Не ме следи. Това няма да се хареса на сестра ти.

Той зацъка с език и конят тръгна.

В момента, в който се обърна, за да продължи напред, една стрела прелетя над гърба на коня и одраска Валдрако по дясното ухо. От долната част на ухото потече кръв. Валдрако неволно пусна Дина за секунда и се хвана за ухото. В следващия миг тя се хвърли на земята и се претърколи под коня. Конят ритна със задния си крак и се втурна напред, а Валдрако, който изведнъж бе останал и без кон и без щит, изруга, хвърли се на земята и запълзя към сестра ми като змия.

Нямах време да му мисля много-много. Вдигнах меча и замахнах.

Ударих го отстрани, но веднага разбрах, че това не беше достатъчно. Под ризата си носеше някаква броня. Той дори не се опита да се обърне и да се бие, протегна ръка, хвана Дина за крака и я дръпна в калта при себе си.

Аз замахнах отново. Този път се целех в гърлото му.

Върху мен и Дина се изля кървав дъжд. Валдрако издаде някакъв хриптящ, бълбукащ звук. Хванах го за рамото и го избутах от сестра ми, така че той остана да лежи по гръб в калната урва и видях, че го бях ранил смъртоносно, макар все още да не бе издъхнал. Гърлото му бе наполовина прерязано, а кръвта шуртеше като от заклано прасе. Очите му бяха втренчени в мен, но след малко застинаха безжизнени.

Не бе като да убиеш коза или елен.

Изобщо не бе като да убиеш животно.

Усещането бе различно от всичко, което някога бях изпитвал.

Аз паднах на колене до мъжа, когото току-що бях убил, и не спрях да повръщам, докато стомахът ми не се изпразни.

Дина

Урвата притихна, почти напълно. Един от ранените стенеше силно. Стрелците започнаха да се показват от двете й страни, като все още държаха лъковете готови за стрелба, в случай, че срещнеха съпротива. Но нито войниците от Ордена на дракона, нито мнимите планинци представляваха някаква опасност. Оцелелите вече се бяха предали, а мнозина бяха толкова тежко ранени, че не можеха да се отбраняват, камо ли да нападат.

Давин бе паднал на колене до Валдрако. Бе забил острието на меча си в земята и го бе стиснал така, сякаш само благодарение на него все още се държеше изправен.

— Давин…

— Не ме гледай — каза той дрезгаво. — Не точно сега.

Аз поклатих глава.

— Спокойно можеш да ме погледнеш в очите — казах аз. — Нищо няма да се случи.

Той издаде някакъв звук на недоверие, нещо средно между хлипане и въздишка.

— Сериозно говоря — казах му аз. — Точно затова… затова… Давин, не можах да го спра. Не можах. Очите ми… очите ми вече не могат да засрамват.

Това го накара да ме погледне.

— Какви са тези глупости — рече той ядосано. — Човек не може просто така да загуби дарбата си.

Не знаех какво да му кажа. Само го гледах. Изражението на лицето му постепенно се промени.

— Значи… затова…

— Не можах да го спра! Нямаше как! Затова замъкнаха Тавис в гъсталака, затова просто убиха едно деветгодишно момче, заради мен, не можах да ги спра, както не можех да спра и сълзите, които се стичаха по бузите ми сега.

— Вината не беше твоя — рече Давин, но на мен ми се стори, че долових нотка на съмнение в гласа му.