Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Мир! — изрева Салан над главите на мъжете, които бяха по-дребни от него. — Ская, искам мир, докато не разнищим тази история.

Астор Ская кимна с нежелание и прибра меча си в ножницата.

— Мир — извика той в отговор. — Но те предупреждавам, Кензи, ако това е поредната измама, то догодина по същото време кланът Кензи и земите му няма да ги има вече.

Имах чувството, че мускулите ми се втечниха. Тялото ми така се отпусна, че за малко да падна от коня.

— Къде е мама? — попитах аз. — Трябва да ни помогне да ги накараме да разговарят един с друг. Бива я в тези неща.

Аз се обърнах.

По-малката ми сестра седеше на земята и се държеше за главата, сякаш я беше страх, че иначе ще падне.

— Боли — стенеше тя. — Толкова боли. Никога повече няма да го правя!

Едва тогава осъзнах, че не гласът на майка ми бе спрял битката в долината Скара.

Бил е гласът на Дина.

Видях мама едва вечерта. И мина още един ден преди всички да се успокоим. Тя ме намери в кошарата, точно когато се опитвах да пъхна меча в скривалището му. Новият ми меч, който бях изтръгнал от ръцете на един ранен.

— Криеш ли го? — попита ме тя.

Аз вдигнах рамене.

— Да, крия го — отвърнах. — Това място е много подходящо за него.

Тя ме погледна изпитателно.

— Чух, че си убил един човек — рече мама.

— Да, Валдрако. Същия, който те простреля.

Тя постоя известно време неподвижно зад мен.

— Можеш ли да ме погледнеш сега? — попита тя. — Или се срамуваш от постъпката си?

Не се обърнах веднага. Спомних си звука, който бе издал. Празния поглед.

— Давин?

— Да.

Аз се обърнах. Срещнах погледа й.

— Не се срамувам — рекох после аз. — Не и за това. Но ми се иска да не ми се бе наложило да го правя.

Тя кимна.

— Добре дошъл вкъщи — рече мама и ме прегърна, съвсем внимателно, сякаш не бе сигурна дали го искам. Но аз го исках.

Дина

Слънцето залязваше. Денят беше топъл. Пес лежеше във високата трева до огнището и се прозя така широко, че светлочервеният му език се виждаше отдалече. Ивайн Лаклан стоеше насред двора яхнал един сив малък планински кон, много по-хубав от сивушкото на Деби Уртемутер.

— Нося писмо — рече той. — От Хелена.

Аз го взех и го прочетох бавно. Беше го адресирала до мен, не до мама. Благодареше на мен и на цялото ми семейство, задето бяхме върнали внука й у дома. Освен това добавяше колко много се радва, че войната между Ская и Кензи е била прекратена без твърде много жертви. Бе писмо, адресирано до зрял човек. Не такова, каквото биха пратили на някого на моята възраст. И завършваше с думите:

„Тавис ти праща топли поздрави.“ Помислих си, че сигурно бе лъжа, защото той навярно никога нямаше да ме хареса. „А освен това ти изпращам Силке, която ще ти служи вярно. Ще имаш нужда от нея, когато придружаваш майка си по нейните задачи и когато скоро сама започнеш да получаваш такива.“

— Това е прекрасен подарък — казах аз и от притеснение не знаех къде да си дяна ръцете. — Предай хиляди благодарности на Хелена от мое име.

— Непременно — отвърна ми той. — Къде е вироглавият ти брат?

— Излезе с Барутлията, искам да кажа с Алин Кензи. Не знам къде отидоха.

— Е — рече Ивайн. — Нищо. Исках само да го поздравя, но той едва ли желае да ме види.

— Добре дошъл си да пренощуваш тук — казах аз. — Давин ще се прибере преди да се е мръкнало.

Той поклати глава.

— Благодаря за поканата, но вече се разбрах да преспя у Мауди Кензи. Да прибера ли Силке в обора вместо теб?

— И сама мога — рекох му аз.

— Добре. Ами тогава успех със Силке. Тя е добро конче, точно като за дами.

Аз се усмихнах и благодарих още веднъж. Беше ми на езика да го попитам дали Силке можеше да влачи дънери, но не го сторих. Ако не можеше, щяхме да я научим. От това понякога зависеше да останеш жив.

Ивайн Лаклан изчезна надолу по склона към къщата на Мауди. Аз заведох Силке в обора и я оставих да се запознае с Фалк. Той, разбира се, се развълнува, че вече щеше да си има компания, зацвили, зари с копито и сигурно започна да обяснява на бедната Силке колко важен господин е. Силке изсумтя — явно предпочиташе да си говори с мен. Тя ме близна по врата и захапа косата ми. Когато я погладиш по меката тъмносива муцуна, разбираш защо я бяха кръстили така 1 1 Силке — коприна. — Б.пр. .

Дадох и на двата коня сено и прясна вода и се върнах в къщата.

Мама седеше край кухненската маса и чистеше билки. Аз й показах писмото.

— Това е изискан подарък — рече мама. — Лаклан развъждат много хубави коне.