Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Втория ден се придвижвахме по-бързо, защото най-стръмните склонове бяха останали зад нас. Но главният стражар настоя да спрем за през нощта. Аз лежах между Дина и Барутлията, взирах се в нощното небе и слушах как Барутлията говореше насън.

— Загасете огъня! — извика той изведнъж и разбрах, че кошмарите му приличаха на моите.

— Спиш ли? — прошепна Дина.

— Не — отвърнах аз.

— Нито пък аз — каза тя. — Напълно съм изтощена, но не мога да заспя.

— Ще успеем — успокоих я аз.

— Не можеш да си сигурен — отвърна ми тя. — Просто се надяваш.

— Да — промълвих аз. — Но какво друго ни остава?

Накрая все пак заспах, а мисля, че и Дина. Бяхме прекалено уморени, за да будуваме тази нощ. А призори нахранихме бедните ни коне, изчеткахме ги и ги подготвихме за поредния ден кошмарна езда.

Чухме го малко след пладне. В началото си помислих, че бе гръм. Но макар вятърът да бе силен, а облаците натежали, не проблесна светкавица. И въпреки това чувах рева. Изобщо не приличаше на човешки, но въпреки това знаех откъде идваше: такъв звук издаваха хора, които нападаха други хора.

— По-бързо! — извиках аз, защото щом бяхме толкова близко, че да ги чуваме, нямаше смисъл да пестим повече силите на конете. И ние препускахме. Все още бяхме на половин ден разстояние южно от Баур Кензи и в мен тлееше слабата надежда, че може би не Ская и Кензи се биеха. Но тя угасна, когато умореният ми кон изкачи последното възвишение и пред мен се простря долината Скара. Това бе равна широка местност, където обикновено имаше само крави и овце.

А сега бе пълна с коне и мъже, в нея ехтяха ревът на битката, тътенът на войната и звънът от ударите на мечове. Спомних си, че някога тези звуци ми харесваха. Беше доста отдавна.

Не знаех колко са, беше невъзможно да ги преброим. Но нямаше и значение. Трябваше да престанат. Аз трябваше да ги спра. По земята вече лежаха един до друг мъже, ранени или мъртви, от Ская и от Кензи.

Аз пришпорих коня. Той с нежелание направи няколко непохватни стъпки напред, но все пак се впусна в един последен галоп.

— Спрете! — изкрещях аз с цяло гърло. — Кензи! Ская! Спрете! Чуйте ме!

Със същия успех можех да викам срещу вятъра. Изобщо не ме забелязаха. Не можеха да ме чуят през рева на битката. А и бяха прекалено заети да се избиват.

— СПРЕТЕ! — беше главният стражар. Никога не бях чувал някой човек да крещи толкова силно. Но дори неговият глас не можа да се извиси над шума. Беше безнадеждно. Нямаше човешко същество, което можеше да ги надвика. Нито един обикновен глас…

— Престанете!

Не, не беше обикновен глас.

Бе гласът на майка ми.

Не беше гръмък рев. Дори не бе силен. Прозвуча, сякаш тя говореше на някого, който стоеше съвсем близо до нея.

Мъжете в долината спряха. Тъкмо както нанасяха удар, тъкмо както скачаха, тъкмо както убиваха или умираха. Сякаш някой ги бе омагьосал с вълшебна пръчица. Дори конете застинаха неподвижно, сякаш краката им изведнъж се бяха вдървили. Единственият звук, който долиташе до мен в този миг, бе от вятъра, който свиреше над долината и караше тревата да полегне съвсем доземи.

Знаех добре, че веднъж в двора на Оръжейната, майка ми бе накарала хиляди разярени хора да се усмирят, да замълчат и да я изслушат. А и самият аз преди миг бях викнал на биещите се мъже в опит да ги накарам да спрат. Единственото, което исках, бе да престанат да се бият и да останат мирни.

Въпреки това бе леко плашещо да видиш как това наистина се случва. Беше толкова неестествено. Като магия.

Добре разбирах защо хората се страхуваха от майка ми.

Добре разбирах защо някои я наричаха вещица.

Но…

Аз потръпнах като мокро куче, което иска да изтръска водата от себе си. Ако не сторех нещо сега, затишието щеше да трае само миг, защото дори майка ми не можеше да парализира стотици воюващи мъже за повече от няколко секунди.

— Ская — извиках аз колкото сила имах. — Кензи! Всички сте измамени. Вижте тук! Този мъж носи наметало с цветовете на Кензи, а ръцете му са опръскани с кръвта на Ская. Но той не принадлежи към Кензи. Той е от клана Морлан и се е продал на Дракан.

Накарах коня ми да се приближи още малко, а главният стражар, който стоеше до мен, изведе коня на Морлан напред, така че всички да могат да го видят. Аз плъзнах поглед по бойното поле.

— Салан! — извиках аз. — Ская! Астор Ская! Пуснете оръжията и елате, за да се уверите, че казвам истината.

Салан вече се бе запътил към мен — видях едрото му тяло да разсича множеството. А там, насред синьо-черното море от мъже на Ская, стоеше Астор Ская, с броня, улавяща лъчите на слънцето подобно на сьомга, която изскача над водата.