Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Ето — каза брат ми и ми подаде едно от зелено-белите наметала на Кензи. — Малко е кално по ръба, но иначе нищо му няма.

Аз се поколебах, но го взех. Беше вълнено и веднага се постоплих.

— Защо бяха облечени в наметала на Кензи? — попитах аз.

— В момента главният стражар говори с Морлан — отвърна ми Давин. — Но той не е много словоохотлив.

— Обещайте му добро възнаграждение — рекох аз горчиво. — Едва ли има много неща, които този мъж не би сторил за пари.

— Били са се — рече Давин. — Трима от тях бяха ранени. Но с кого?

— Аз знам — отвърна Тавис.

И двамата с Давин подскочихме. Тавис бе лежал край огъня, притихнал и блед, и почти бях забравила, че бе там.

— С кого тогава? — попита Давин и се опита да придаде на гласа си равнодушна интонация, сякаш отговорът не го интересуваше особено. Човек никога не знаеше кога Тавис можеше да стане подозрителен и дръпнат.

— Със Ская — отвърна Тавис. — Чух двама да си говорят за това. Смееха се и се хвалеха, че са дали на Ская да разберат.

В началото се успокоих, че не са нападнали Кензи — щеше да им е лесно, никой нямаше да ги заподозре преди съвсем да се приближат. Но по лицето на Давин прочетох, че нямаше основания за спокойствие. Даже напротив.

— Барутлия — рече Давин съвсем тихо. — Ако група мъже с наметалата на Кензи нападне Ская и… как го беше казал… „им даде да разберат“. Как ще постъпят Ская?

— Ще отвърнат на удара — отговори Барутлията, без да се замисли. — Но това не са били хора от Кензи. Поне не истински.

— Ская не го знаят — рече Давин и гласът му издаде колко е уплашен. — Ская ще нападнат. Какво, Барутлия?

— Баур Кензи — рече той. — Ще нападнат Баур Кензи.

Давин

Наведох се над тъмната шия на коня и ми се прииска конете да имаха криле. Главният стражар бе избрал деветте най-здрави животни от тези, които хората на Валдрако и Морлан бяха яздили. Но те все пак бяха обикновени коне, а не приказни герои, които да притежават по осем крака или способността да летят. А точно сега имахме нужда от чудо. Бяха минали два дни, откакто мнимите представители на Кензи бяха нападнали Ская. А разстоянието от Свинската урва до Баур Кензи не можеше да бъде изминато за по-малко от три дни, независимо колко напрягахме конете и себе си. Единствената ми надежда бе, че Астор Ская нямаше да нападне веднага. За него се говореше, че обича да планира всичко до последния детайл, дори един най-обикновен лов. Дали щеше да му отнеме повече от пет дни да подготви нападението срещу Баур Кензи?

Бяхме деветима, въпреки упорството ми. Исках да отида сам, но главният стражар не искаше и да чуе.

— Твърде опасно е — бе казал той. — Ами ако те нападнат? Ами ако кракът на коня ти попадне в къртичина? Не, ще яздим бързо, но ще яздим в сплотен отряд.

Отрядът бяхме Дина, Роза, Барутлията и аз, самият главен стражар с трима от неговите хора и Морлан.

— Трябва ни някакво доказателство — рече главният стражар. — Не можем да разчитаме, че Ская ще повярват само на думата ни.

Затова Морлан яздеше сега зад главния стражар с ръце, вързани за седлото, а краката му бяха увити с въже, което минаваше под корема на коня. Ако кракът на неговия кон попаднеше в къртичина, според мен шансовете да се отърве без счупени крайници бяха минимални. Но неговото благосъстояние не ме интересуваше особено в момента.

Отне ни едно денонощие да навлезем окончателно в Планинската земя. За щастие през нощта имаше луна и можехме да яздим известно време, но накрая главният стражар ни заръча да спрем:

— Иначе ще уморим конете — рече той.

Не можехме непрекъснато да галопираме. Ог една страна изкачванията бяха много трудни, а пътят често бе твърде каменист и опасен, от друга — трябваше да пестим силите на конете. Налагаше се да превъзмогна нетърпението си и оставих главния стражар да определя темпото, защото той най-добре знаеше докъде се простираха силите на конете, а и нашите собствени.

— Понякога човек трябва да бърза бавно — измърмори главният стражар, когато веднъж не можах да си премълча. — Няма смисъл да хвърчиш напред, ако конят ти падне мъртъв по средата на пътя.

Добре знаех, че той беше прав, но аз през цялото време виждах пред очите си една и съща картина — празното място, където преди се бе издигала къщата ни. Мъртвите животни. Отровения кладенец. Само че сега вместо нея виждах новата ни къща, а наоколо лежаха не само мъртви животни. Майка ми. Мауди. Да, дори за Нико се тревожех. Дали ако тръгнеха да го убиват, щеше просто да ги погледне и да им каже: „Аз не обичам мечове“?