Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Пуснете ме — изкрещя Тавис и се опита да ритне войника по прасеца, но той го хвана за врата и го замъкна към храсталака.

Аз виках и крещях. Забравих и заплахите, и така наречените уговорки с Валдрако.

— Засрами се — извиках аз и се опитах да го погледна. — Засрами се, засрами се…

— Мълчи, малка вещице — изкрещя той с известна паника в гласа и се опита да ми запуши устата. Аз го захапах и продължих да викам. Но нямаше смисъл. Защото в гласа ми нямаше и нотка от интонацията на Жрица на срама и Валдрако най-накрая го прозря. Спря да се опитва да ми запуши устата и вместо това ме обърна, така че го погледнах право в лицето.

— Но какво става — рече той и сякаш се развесели малко. — Рядката ми птица май си е загубила ноктите.

Аз ревнах с пълно гърло, от носа ми потече река сополи и не спирах да шепна „засрами се“, макар че нямаше никакъв смисъл. Чух как Тавис изкрещя в гъсталака, тихо и уплашено. После настана тишина.

Войникът се върна. Ножът и ръцете му бяха покрити с кръв.

— Какво да правим с трупа? — попита той. — Ще го вземем ли с нас?

— Не — отвърна Валдрако с безразличие. — Остави го там. И лешоядите трябва да се хранят с нещо.

Давин

Започнахме да се спускаме надолу по планината към Свинската урва. Главата ми още бучеше от ударите, които ми бяха нанесли, докато се опитвах да помогна на Дина, но това бе нищо в сравнение с леденото странно усещане, което сковаваше цялото ми тяло и ме караше да се чувствам странно. Бяха убили Тавис. Бяха замъкнали едно малко луничаво момче в храсталака и му бяха прерязали гърлото.

Чувах как Дина плаче. От време на време тя промълвяваше едно полусподавено „засрами се“, но никой не й обръщаше внимание.

Нищо не разбирах. Защо не можа да го спре? Какво ставаше с нея?

Дина, помислих си аз, как можа да го оставиш да убие едно малко момче? Валдрако не беше Дракан, който можеше да срещне погледа на една Жрица на срама, без да му мигне окото, личеше си по начина, по който се боеше от очите й. Или се бе боял. Защото явно вече не беше така.

Пътят бе стръмен в този участък. Конят, който яздех, се спъна и щеше да падне. Не му беше лесно да пази равновесие с двама човека на гърба, аз и един от мнимите планинци Кензи.

Явно и другият го осъзнаваше. Той ми развърза ръцете.

— Долу — рече той. — Но внимавай да не хукнеш нанякъде. Само да опиташ и ще те прострелям с лъка.

Не се и съмнявах. Спуснах се на земята и започнах да се клатушкам пред коня му, а краката ми бяха толкова сковани, че почти не ме слушаха. Видях, че бяха свалили и Роза, и Барутлията. Но Валдрако, който яздеше начело на колоната, продължаваше да държи Дина, а изглеждаше, че големият му тъмнокафяв кон щеше да се справи и така.

Пътят бе мокър, каменист и стръмен. От двете му страни се издигаха стръмните стени на урвата, а калната речна вода се стичаше покрай краката ми, все едно цапах в поток. Точно пред мен имаше една широка сива конска задница, а ако не се движех достатъчно бързо, получавах по една муцуна в гърба, защото на ездача зад мен му бе трудно да спре навреме тук.

Чух един свистящ, звънтящ звук. Звук, който познавах. Изведнъж ездачът пред мен се олюля на седлото и падна върху шията на коня, така че животното се спъна и падна на колене. Някой извика, но това не бе ездачът на сивия кон — викът долетя от другаде. И отново въздухът засвистя. Над нас се изсипа дъжд от стрели, а мъжете и конете падаха, строполяваха се и се бореха, за да запазят равновесие, за да се изправят, за да избягат. Само за няколко мига тясната урва се бе превърнала в бойно поле, а дори не можехме да видим нападателите, които изпращаха смъртоносните стрели към нас.

Аз побягнах покрай коня, който бе зад мен, и се опитах да се изкача по склона. Видях, че Роза и Барутлията направиха същото по-надолу. Бяхме в далеч по-изгодна позиция от ездачите, защото можехме да се изкачим по стръмнината и да избягаме от дъното на урвата, където цареше хаос от нападали тела и буйстващи коне. Ами Дина? Къде беше Дина?

В началото не виждах нито нея, нито Валдрако. Нали те яздеха съвсем напред. Яздеха почти начело. Спуснах се долу, колкото се можеше по-бързо, прескочих един мъртъв кон, отново се заизкачвах по стената на урвата, по една скала… И ги видях. Валдрако бе скочил на земята и вървеше пред коня, така че да му пази гърба, и с Дина отпред, като щит срещу стрелите, долитащи от другата страна.

Аз се наведох напред и изтръгнах меча от ръцете на един ранен войник от Ордена на дракона. Той вдигна уплашени очи, мислейки си, че ще го довърша, но аз имах други неща за вършене. Проврях се покрай един опърпан, останал без ездач кон, и се забързах напред колкото сила имах. Аз ги настигнах, защото Дина не изпълняваше мирно ролята на щит, а се мяташе, риташе, бореше се и се опитваше всячески да забави Валдрако.