Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Въпреки всичко войниците от Ордена на дракона бяха по петите ни. Бяха толкова много, сякаш никога не спяха. Бяха там през цялото време, някъде зад нас или пред нас, и всеки път щом успявахме да намерим някакво скривалище, където да си починем час-два, да подремнем малко, бързо ни принуждаваха да го напуснем отново.

— Човек оглупява, като не спи — каза Давин и разтърка едното си око. — От вниманието му убягват разни неща или пък забравя да се оглежда.

— Сред всички блага на живота най-ценното е сънят, за него жадува човек и с него утолява глада — промърмори Бродягата и си пийна доста голяма глътка от едно от двете шишета с вода, които ни бяха останали.

Барутлията бе загубил своето предния ден, когато ние трябваше на пожар да си тръгнем от потока, където бяхме спрели на почивка. На следващия ден останахме без конете и Саша, но това не бе голяма загуба.

Бяхме близо до Планинската земя и сега преобладаваха стръмните склонове и камъните, а дърветата се разредиха. Трябваше да преминем през един скален масив, където почти нямаше да намерим прикритие, а Бродягата остави още една подвеждаща следа, за да забави преследвачите, докато го прехвърлим. Давин, Барутлията, Саша и конете се скриха в единия край на пътеката, по която се надявахме, че ще тръгнат преследвачите.

— Дръж я под око — казах аз преди с Роза и Тавис да се скрием високо горе, от другата страна на пътя.

— Толкова си подозрителна — каза Давин. — Да ни е сторила зло?

Никакво, освен че понякога бе ужасно бавна и оставяше тюркоазеносини нишки на различни места в околността. Но си замълчах.

— Само внимавай — рекох аз, а той кимна раздразнено.

— Да-да.

И така ние стояхме всеки от своята страна на пътя, чакахме и се надявахме, че хората на Валдрако ще минат покрай нас, без да ни открият.

— Ето ги, идват — прошепна Роза и ме стисна за ръката. — Слушай как кучетата…

— Ааааау. Ааааау.

Да, сега вече се чуваше съвсем ясно — специфичният, протяжен лай, който издаваха кучетата на войниците от Ордена на дракона, когато бяха надушили следа. А ето че и първите от тях се зададоха — сиво-кафяви, рошави зверове, които на височина стигаха до средата на бедрото на възрастен човек. Тавис извика леко и затвори очи. Страхуваше се от кучетата и от време на време му се присънваха, съдейки по това как се мяташе и викаше преди да го събудим. Роза сложи ръка на рамото му, на нея по-лесно, отколкото на мен, й се отдаваше да го успокои. Той все още ми нямаше доверие.

Щях да излъжа, ако кажех, че бях съвсем спокойна. Усещах как сърцето ми бе слязло в петите, но кучетата продължаваха да душат следата, която бяхме оставили долу и не забелязваха нищо друго. Те бягаха напред с наведени глави и високо вдигнати опашки. След тях се появиха и ездачите — осем, не, девет войника от Ордена на дракона, които се носеха в бърз тръс. Аз затаих дъх, но те бяха също толкова заети да следват кучетата, както кучетата — да следват следата. Доколкото видях, Валдрако не бе сред тях.

„Засега добре — помислих си аз. — Колко добре се справя Бродягата само.“

И в този момент нещата се объркаха. Два коня се втурнаха откъм гъсталака в другия крайна пътя. Върху единия от тях се открояваше блестящ синьозелен силует.

— Войници! — крещеше Саша с цяло гърло. — Войници, спрете! Враговете на господаря са точно тук!

А Давин, този идиот, тичаше след нея.

— Давин — извиках аз и исках да се изправя, но Роза ме хвана за колана на полата и ме дръпна надолу.

— Мълчи! — прошепна ми тя ядосано. — Да не мислиш, че ще му помогнеш, като те заловят?

Кучетата продължиха, но ездачите, разбира се, спряха рязко. Давин осъзна, че бе на път да им падне право в ръцете и че бе твърде късно да спре Саша. Той се обърна и се шмугна между дърветата. Тичаше като млад елен, но гората не бе достатъчно гъста, че да успее да им се изплъзне. Един от войниците вдигна лъка си.

— Стой долу! — изсъска Роза и ме дръпна още веднъж. Дори не бях осъзнала, че съм се опитала да се изправя.

Изведнъж Давин изчезна. Не знаех дали са го улучили и повалили или пък се бе скрил. Просто вече не го виждах. В същото време на пътя се случи още нещо. Кучетата се върнаха. И не бяха сами. Пред тях бягаше нещо тъмно, едро и прегърбено, един вихър от копита, резци и червени яростни очи.

— Това е дива свиня — рече Роза възхитено. — Откъде я е намерил? Мисля, че той е магьосник. Мисля, че може да говори с тях.

Тя, разбира се, говореше за Бродягата.

Ездачите трябваше да забравят за Давин. Когато срещу теб се задава една побесняла двестакилограмова дива свиня, всички мисли се изпаряват от главата ти.