Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Да — промърморих аз. — То се знае, че ще имаш…

Ние взехме лампата, а Роза я запали. В стаята се разпръсна слаба жълта светлина.

— Роза, можеш ли да се качиш горе и да пазиш? Ако някой дойде, трябва да загасим лампата по най-бързия възможен начин.

Роза кимна.

— Ще свирна, ако някой приближи — каза тя. — Ето така.

Тя издаде устни и изведнъж в мазето се разнесе свирукане, съвсем като на кос. Кос, който е видял котка.

— Къде си го научила това? — възкликнах аз. — Звучи съвсем като… звучи точно както трябва.

Роза се засрами.

— Това е само нещо, което… на което се научих.

Тя се втурна към стълбата и изчезна през капака.

— Защо се разбърза толкова? — попитах аз.

Дина се усмихна, с бегла мимолетна усмивка.

— Може би Роза не за първи път стои на пост — рече тя.

И тогава се сетих откъде бе Роза. Тя бе родена в най-бедната, ужасна част на Дунарк — Скиденстад. Половината от хората, които живееха там, бяха принудени да се занимават с контрабанда или да крадат, а гадният брат на Роза едва ли бе от най-честните. Той със сигурност не би се поколебал да накара сестра си да го пази, докато вършеше своите леко „незаконни“ занимания.

— Дръж лампата до вратата — заръчах аз на Дина.

Тя го направи. Веригата бе завързана само около един прът. Ако го счупехме, щяхме да успеем да отворим вратата. Аз отстъпих назад, застанах на един крак и ритнах с другия пръта колкото сила имах. Не постигнах нищо, нищо, освен това, че си ударих петата, а в крака ми се забиха трески. Ботушите ми си лежаха горе до дръвника, където ги бях събул.

— По дяволите! — стиснах зъби и опитах пак. Със същия резултат.

— Не става — казах аз, след като си поех дъх. — По-скоро на мен ще ми стане нещо, отколкото на вратата.

— Дай ми ножа си — каза Дина. — Ако я изпилим малко…

— По-добре вземи този на Роза — отвърнах й аз. — Той е по-остър.

Дина се отправи към стълбата. Аз извадих ножа си и започнах да режа пръта. Не беше лесно. Въпреки че в мазето бе влажно и студено, по челото ми се стичаше пот, която влизаше в очите ми. Вярно е, че Роза ни пазеше, но ако някой видеше светлината долу… От мазето имаше само един изход. Ако някой стигнеше до капака преди нас, бяхме изгубени.

Дина се върна.

— Ето — каза тя и ми подаде малкия ръждив, но много остър нож на Роза. След това взе моя и започна да дялка пръта от другата страна. По пода се засипаха стърготини.

— Побързайте — рече Тавис, който иначе бе мълчал. — Поразбързайте се!

Явно вече не бяхме предатели.

— Бързам колкото мога — отвърнах му аз ядосано. Вече не чувствах китката си заради дялканото, а вратът ми съвсем се бе схванал от напрежение, защото през цялото врече очаквах, че някой ще дойде и ще забие ноктите си в него.

— Опитай отново — рече Дена. — Сега е много по-тънка.

Опитах отново. И при втория ми ритник дървото се напука. Трябваше да го натиснем още малко, за да го прекършим достатъчно, че веригата да може да излезе, но накрая успяхме. А Роза все още не бе подсвирнала отгоре.

Аз отворих вратата. Скитникът мигаше с очи, сякаш слабата светлина на лампата бе непоносима за човек, който бе стоял на тъмно толкова дълго.

— Благодаря — промълви той. — Благодаря ви, милостиви господине.

Той имаше ужасен вид. Бе мръсен, а миризмата му се усещаше въпреки вонята на прогнило цвекло, която изпълваше мазето. По главата му имаше струйки засъхнала кръв, а носът и устата му бяха толкова подути, та не бе никак странно, че гъгнеше. Явно го бяха били. Много пъти. И когато направи няколко крачки, за да излезе от клетката, куцаше толкова лошо, че ми беше болно да го гледам.

Аз хвърлих поглед на групичката ми освободени пленници. Малкият блед Тавис. Дина, която стоеше свела глава, сякаш не искаше да погледне никого в очите. И скитника, който приличаше на раздърпано плашило. Така никога нямаше да минем през портата.

— Не става — казах аз на Дина. — Теб може и да успеем да те измъкнем. Но трима! Няма начин.

Дина поклати глава.

— Не — рече тя. — Знам едно място. Една тайна врата.

Тя наведе глава още повече. Не разбирах от какво имаше да се срамува?

— Добре — казах аз. — Къде?

— Трябва да минем през къщата — отвърна ми тя.

Хич не ми се искаше отново да влизам в бялата каменна къща. Къща, пълна с войници от Ордена на дракона. Или може би къща, пълна с войници от Ордена на дракона, които вече не спяха толкова непробудно…

— Не може ли да стигнем дотам по друг начин?

— Не — отвърна ми тя. — Трябва да минем през розовата градина.